Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

АРЯ

В замъка цареше суматоха. По фургоните стояха мъже и товареха бурета с вино, чували с брашно и вързопи с нови стрели. Ковачи изправяха мечове, изчукваха брони и подковаваха коне и мулета. Хвърляха плетени ризници в бъчви с пясък и ги търкаляха по двора на Топения камък да им остържат ръждата. Жените на Уизи имаха двадесет плаща за кърпене и още сто за пране. Знатни и низши се трупаха заедно в септата да се помолят. Извън стените прибираха палатки и павилиони. Скуайъри гасяха с вода нощните огньове, а войниците точеха оръжията си. Шумът ехтеше отвсякъде на вълни: цвилеха коне, лордовете крещяха команди, бойци си разменяха ругатни, лагерните повлекани вдигаха кавги.

Лорд Тивин Ланистър най-сетне тръгваше в поход.

От командирите му пръв потегли сир Адам Марбранд, ден преди останалите. Заминаването му беше много пищно — яздеше буен червен дестриер, чиято грива беше със същия меден цвят като дългата коса, сипеща се по раменете на сир Адам. Конят беше с бронзова на цвят сбруя — цвета на плаща на конника, с извезано пламтящо дърво. Някои от жените на замъка захлипаха, като го видяха да тръгва. Уизи каза, че бил велик конник и мечоносец, най-храбрият командир на лорд Тивин.

„Да умре дано — помисли Аря, докато гледаше как излиза през портите с хората си, проточили се в двойна колона. — Всички да измрат дано.“ Знаеше, че тръгват да се бият с Роб. Докато вършеше работата си, се вслушваше в приказките наоколо и беше разбрала, че Роб е спечелил някаква голяма победа на запад. Някои казваха, че опожарил Ланиспорт, или че щял да го направи. Завзел беше Скалата на Кастърли и беше избил всички, или не, обсадил Златния зъб… както и да е, но нещо все пак се беше случило, това поне беше ясно.

Уизи я караше да тича да разнася съобщения от съмване до късен мрак. Някои от тях я отвеждаха дори отвъд стените на замъка, навън сред калта и лагерното безумие. „Мога да избягам — помисли тя, докато един от фургоните трополеше по пътя край нея. — Мога да скоча на задницата на някой фургон и да се скрия, или да тръгна с лагерните курви, никой няма да ме спре.“ Щеше да го направи, ако не беше Уизи. Той неведнъж им беше казал какво ще направи с всяка, която се опита да му избяга.

— Бой няма да има, о, не. Няма да ви пипна. Ще ви запазя за Кохорик, да, за Секача ще ви запазя. Варго Хоут му е името, и като се върне, ще ви отсече краката.

Само като те погледнеше, можеше да подуши какво мислиш, така поне твърдеше.

Уизи обаче не предполагаше, че тя може да чете, и затова не си правеше труд да запечатва съобщенията, които й даваше. Аря винаги надничаше в тях. Все се оказваха безполезни неща, глупости разни, тази кола да се прати в зърнохранилището, онази — в оръжейната. В едно се настояваше да се плати някакъв дълг от комар, но рицарят, на когото го даде, не можеше да чете. Когато му каза за какво е, той посегна да я удари, но Аря се сниши под ръката му, дръпна от седлото му един обкован със сребро рог за пиене и побягна. Рицарят изрева и тръгна след нея, но тя се шмугна между два фургона, провря се в тълпата от стрелци и прескочи трапа на един нужник. В ризницата си той не можа да я догони. Когато даде рога на Уизи, той й каза, че една хитра малка Невестулка като нея заслужава награда.