Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Приклекнали под едно от дърветата със сребърни листа, те видяха как лодката забави ход и носът й спря до пирамидата. Някаква набита, но пъргава фигура скочи и я привърза към кея. После взе да се върти на едно място, вдигнала горната си част така, сякаш души въздуха. Онова, което Пол видя ясно на светлината на фара, го накара да трепне. Лъскавата кожа и издължената муцуна на съществото бяха по-скоро животински, отколкото човешки.
Някакви тъмни силуети започнаха да се прехвърлят от лодката на площадката под пирамидата. В ръцете им проблясваше нещо — сякаш ножове. Пол реши да използва този момент, за да вдигне Гали на най-ниския клон на дървото. После и той се закатери сред клоните — там по-трудно щяха да ги забележат.
Това беше по-добра наблюдателница за него. Той установи, че лодката е всъщност ладия, дълга колкото една трета от острова, украсена със сложни дърворезби и шарки. В средата имаше кабина с колони, където вееха някому с ветрила, а по целия борд имаше факли. За негово успокоение не всички на борда приличаха на зверове. Онзи с муцуната и другите около него явно бяха екипажът. А тези, които сега слизаха на острова, макар че бяха необичайно високи, по всичко останало приличаха на хора, явно войници — бяха в доспехи и носеха дълги копия или мечове.
Огледаха се бързо наоколо и дадоха сигнал на спътниците си на борда. „Толкова голяма въоръжена група на такъв малък остров, а изглеждат необичайно нащрек“ — помисли си Пол. Приведе се, за да вижда по-добре през листата. Когато последният пътник излезе, той за малко не падна на земята.
Беше висока колкото войниците и смайващо красива. Странният лазурен оттенък на кожата й, който личеше дори на лунната светлина, не намаляваше удивителната й красота. Очите й бяха сведени, но стойката на шията и раменете й, цялата й осанка говореше за дързост. Корона от блещукащи скъпоценни камъни придържаше вдигнатата й гъста, тежка тъмна коса. Най-поразителното от всичко обаче бяха прозрачните криле, които се виждаха зад раменете й. Тънки като хартия и с цвят на опушено стъкло, те проблеснаха под луната, щом тя излезе от кабината.
Но го зашемети нещо друго. Той я познаваше.
Не можеше да каже къде и кога я е виждал преди, но познаваше тази жена — позна я толкова бързо и беше толкова убеден в това, сякаш бе видял собственото си лице в огледало. Не знаеше името й. Не знаеше нищо за нея. Но я познаваше и знаеше, че някак му е скъпа.
Малката ръка на Гали се протегна да го подкрепи. Пол си пое дълбоко въздух и усети, че ще се разплаче.
Тя слезе от високия борд на ладията по мостика, който бяха спуснали моряците зверове, после бавно тръгна към острова. Дрехата й представляваше безброй прозрачни нишки, които я окръжаваха като мъгла — дългите й крака и стройното й тяло прозираха като сенки. Войниците я следваха съвсем плътно, сякаш я пазеха, ала на Пол му се стори, че тя като че ли върви с неохота. „Може би остриетата на ножовете са предназначени по-скоро да я подбутват, отколкото да я защитават.“
Тя спря и дълго време остана на колене пред пирамидата. След това бавно се изправи и тръгна по покритата с плочки пътека към сградата, в която бяха спали Пол и Гали. Един мършав мъж в роба я следваше на няколко крачки. Пол беше така завладян от грацията на движенията й, от странно познатото й лице, та чак когато тя стигна до тяхното дърво, му хрумна, че щяха да забележат, че двамата с Гали са яли от жертвената трапеза в малкия храм. И тогава какво ли щеше да стане? На толкова малък остров беше невъзможно да се скриеш.
Връхлетя го внезапен страх. Изглежда, бе си поел дъх малко по-шумно, или може би нещо друго бе привлякло вниманието й, но щом тъмнокосата жена мина под дървото, тя вдигна поглед нагоре и го видя. Очите им се срещнаха само за миг, но Пол усети, че тя го вижда и разпознава. След това жената спокойно пак сведе очи, сякаш просто се бе загледала в нощното небе, и не издаде с нищо, че го е забелязала. Пол затаи дъх, когато мъжът с робата мина отдолу заедно с още войници, но никой от тях не погледна нагоре. Щом стигнаха до могилата, Пол слезе от дървото колкото може по-тихо и свали Гали. След това поведе момчето през горичката към брега. В този миг откъм храма долетяха силни гневни крясъци. Онзи с робата и войниците бяха разбрали, че на техния свещен остров са проникнали крадци.