Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Дожаля ми за него. Аз също имах склонността да се изчервявам, но при господин Марли кръвта нахлуваше не само в бузите му, но и шията, и ушите му придобиваха цвета на зрял домат. Направо страховито!
— Чудесно — отвърнах, макар че с удоволствие бих видяла изражението му, ако бях отговорила: „Отвратително“.
Той ни задържа вратата на лимузината и Шарлот грациозно се настани на задната седалка, а аз — на мястото срещу нея.
Колата потегли. Братовчедка ми се загледа през прозореца, докато аз зяпах в нищото и премислях дали да се държа с Гидиън по-скоро студено и обидено, или подчертано любезно, но в същото време безразлично. Ядосах се, че не бях обсъдила това с Лесли. Когато лимузината се отправи към „Странд“, Шарлот вече не се любуваше на околността, а на ноктите на ръцете си. После изведнъж вдигна очи, изгледа ме от главата до петите и попита агресивно:
— С кого ще дойдеш на партито на Синтия?
Явно целеше да се скараме. Колко хубаво, че всеки момент щяхме да пристигнем. Лимузината вече завиваше към паркинга.
— Ами все още не мога да реша дали да е с жабока Кермит, или с Шрек, ако е свободен. А ти?
— Гидиън предложи да дойде с мен — отвърна Шарлот и ме загледа внимателно.
Явно очакваше да реагирам по някакъв начин.
— Много мило от негова страна — казах любезно и се усмихнах, което не ми се удаде никак трудно, защото вече бях напълно уверена, що се отнася до Гидиън.
— Но не знам дали да приема предложението му. — Тя въздъхна, ала дебнещият й поглед си остана. — Със сигурност ще се чувства ужасно сред всичките тези дечковци. Все пак достатъчно често се оплаква пред мен от наивността и незрялостта на някои шестнайсетгодишни...
За част от секундата премислих, че е възможно да казва истината, а не просто да иска да ме ядоса. Но дори и така да е — в никакъв случай нямаше да й доставя удоволствието да ме види наранена. Кимнах с изключително разбиране.
— Но той ще е в твоята зряла и улегнала компания, Шарлот, а ако това не му е достатъчно, ще има възможност да обсъди с господин Дейл фаталните последици от консумацията на алкохол при подрастващите.
Лимузината спря и паркира на едно от запазените места пред къщата, където от столетия се помещаваше Тайното общество на пазителите. Шофьорът изключи двигателя и в същия момент господин Марли изскочи през предната врата. Едва успях да го изпреваря и да отворя вратата. Вече знаех как се чувства кралицата. Дори ни нямаха доверие сами да слезем от колата.
Взех раницата си, измъкнах се от колата, като игнорирах подадената за помощ ръка на господин Марли, и рекох възможно най-жизнерадостно:
— А и бих казала, че зеленото е цветът на Гидиън.
Ха! Шарлот не направи никаква физиономия, но определено печелех този рунд. Когато направих няколко крачки и бях сигурна, че никой не ме гледаше, си позволих една мъничка триумфална усмивка. Ала тя веднага замръзна на устните ми.
На стълбите, под слънцето, пред входа към главната квартира на пазителите седеше Гидиън. По дяволите! Бях прекалено заета с това, да измислям остроумни отговори на Шарлот, за да обърна внимание на случващото се около мен. Глупавото марципанено сърце в гърдите ми не знаеше дали да се сгърчи от притеснение, или да забие силно от радост.
Когато ни видя, той се изправи и изтупа прахта от дънките си. Забавих крачка и опитах да реша как да се държа с него. С трепереща долна устна вариантът „любезно, но подчертано безразлично“ нямаше да изглежда особено правдоподобно. За съжаление, и вариантът „студено и с пълно право сърдита“, предвид непреодолимото ми желание да се хвърля в прегръдките му, също изглеждаше неизпълним. Така че прехапах непокорната ми устна и се опитах да гледам възможно най-равнодушно. Докато се приближавах, забелязах с известно задоволство, че и Гидиън дъвчеше устната си и като цяло, изглеждаше притеснен. Въпреки че не се бе обръснал и кестенявите му къдрици изглеждаха така, сякаш ги е сресал, прокарвайки пръсти в тях, ако изобщо и това е направил, отново бях пленена от образа му. Нерешително спрях в подножието на стълбите и около две секунди двамата се гледахме право в очите. После той отклони поглед към къщата отсреща и ме поздрави с едно: „Здравей“. В никакъв случай не се чувствах заговорена, но затова пък Шарлот мина покрай мен и изкачи стъпалата. Тя обви ръка около врата на Гидиън и го целуна по бузата.
— Здравей! — поздрави го тя.
Признавам, това бе много по-елегантно, отколкото да стоиш като закован и да гледаш тъпо. Изглежда, господин Марли прие държането ми като признак за прилошаване, защото попита: