Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Нощта беше студена, но ясна; вятърът, който беше бушувал на хълма по време на погребалните ритуали, почти беше стихнал. След кратко размишление Саймън реши, че като се има предвид сезонът, времето е всъщност доста хубаво. Той отново се запита дали силата на Краля на бурите може някак си да е приспана, но този път мисълта беше последвана от още по-тревожен въпрос.

„Ами ако той само събира сили? Какво ще стане, ако се кани да протегне ръка и да направи това, което Фенгболд не успя?“

Не му се мислеше за това. Той сви рамене и оправи колана на меча си.

Първата чаша вино, която му предложиха, се изля в гърлото му много приятно, стопли стомаха и отпусна мускулите му. Той бе работил с хората, определени да погребат мъртвите — отвратителна работа, влошена допълнително от случайното зърване на познато лице под маската на сланата. Бяха работили като луди, за да разсекат вкаменената земя, копаеха с каквото намерят — мечове, брадви, клони от паднали дървета, но колкото и да беше трудно да се рови замръзналата пръст, студът беше забавил разлагането и беше направил ужасната работа поне малко по-поносима. Все пак сънят на Саймън беше разбит от кошмари през последните две нощи — безкрайни видения на вкочанени трупове, сриващи се в ямите, тела, вцепенени като статуи, сгърчени фигури, които като че ли бяха изваяни от обезумял скулптор, обзет от болка и страдание.

„Възмездието на войната — мислеше Саймън, докато вървеше през шумната тълпа. — И ако Джосуа успее, предстоящите битки ще направят тази да изглежда дреболия. Телата тогава ще са натрупани по-високо от Кулата на Зеления ангел“.

От тази мисъл му стана студено и му се доповръща, и той тръгна да потърси още вино.

Празникът имаше някакъв оттенък на пресиленост, отбеляза Саймън. Гласовете бяха прекалено силни, смехът твърде прибързан, сякаш тези, които говореха и се веселяха, го правеха повече заради другите, отколкото за себе си. С виното дойдоха и сбиванията, което според Саймън беше последното, което някой би могъл да пожелае. Въпреки това той мина покрай не малко групи, струпани край двама или повече ругаещи, крещящи мъже — повечето зяпачи им подвикваха насърчително и се смееха, когато те се търкаляха в калта. Онези в тълпата, които не се смееха, изглеждаха смутени и нещастни.

„Те знаят, че не сме се спасили — помисли си Саймън; съжаляваше за собственото си настроение тази вечер, вечер, която би трябвало да е прекрасна. — Те са щастливи, че са живи, но знаят, че бъдещето може да е лошо“.

Продължи да броди и пиеше, когато му предложеха. Спря за малко край Дома на раздялата, за да погледа как Слудиг и Хотвиг се борят — доста по-дружелюбен двубой от видяното досега. Севернякът и тритингът се бяха съблекли до кръста и се бяха вкопчили ожесточено един в друг: всеки се опитваше да изхвърли другия извън кръга, ограден с въже, но и двамата се смееха; когато спираха да си починат, си подаваха мех с вино. Саймън подвикна да ги поздрави.