Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Той скочи на крака, тикна шлема си в лапите на Алванд, избъбри нещо несвързано и се помъчи да разпери патериците. Първо нищо не се получи, но си помогна с ръце. А след това се отблъсна с крака напред, все едно се гмуркаше главешката — надолу към гранита на арената.
Моментно прихладняване в стомаха, сподавена паника… и въздухът го пое — водно конче с ламаринени криле над редиците чинно приклекнали по трибуните змейове. Те извръщаха очите си към него, надушили радостта, усетили телепатичните му сигнали на възторг и лекота. Емоциите избиваха по лицето му в най-детската и красива усмивка, каквато Радослав не предполагаше в себе си. Която бе забравил, че има, че така за последно се е усмихвал преди двайсет и две години… ах, да, и оттогава още веднъж — на Верена…
Плътно прилепналата към бедрото му сабя също гледаше с каменно зелено око стотиците и хиляди шаркани. Те зашумяха сдържано, приглушено, според разбиранията си за такт, но от сърце, откликнали на тая детинска щастливост.
За съжаление сбърка съвсем накрая. Увисна, ползвайки крилете си за спирачки, ала не смогна съвсем да ги превърти, за да намали ъгъла на атака. Тупна от три метра височина, изненадвайки себе си и цялото змейско сборище. Претърколи се с трясък на метал, прехапа език и в потъмнелите му очи заблестяха светкавички.
Вълна на загриженост го облъхна от всички страни, изправи го на крака и отстъпи, за да не го задуши. Остатъчни психопръски от всеобщо съчувствие зашумяха в главата му като телепатичен прибой:
змейчетосепреби! няманищомомчеслучвасе! несеотчайвай! бешедобре!
Радослав охна и притисна с ръка цицината, юначно нарастваща на челото му.
Змеица съдийка докосваше леко главата му с лапа. Болката в устата утихна, разсъдъкът се проясни, изчезна цицината. Сълзите на срам Дичо избърса с дланта си. Беше червен като рак.
— За първи път ли летиш сам?
— Преди пет минути ми беше сефтето…
Тингът се смееше. Облекчено и окуражително.
— Глупаво храбро човекодраконче — прошушна змеицата. — Не бързай толкова да пораснеш. Времето така и така ще мине и ще ти донесе всички заслужени дарове…
Съдийката не бе никак млада, както му се стори, когато я видя за пръв път. Напротив, даже бе доста възрастна, може би отгледала не едно и две шарканчета.
Тя се отдръпна. Тингът утихна. Отново бяха хладни и на разстояние, приятели да, но не и родители.
За момент ме възприеха като истински малчо, когато изпитах болка и претърпях провал. Сега отново съм възрастен мъж. Човек-побратим.
Постара се да забрави горчивината от гафа си. Общата атмосфера на сериозност му позволи да се подпре, за да се доизправи в себе си.
— Събратът Радослав да каже на Съда решението си!
— Младежът Радослав желае от Съда позволение да призове Стратезите за Свидетели. Иска също и да дойде неговият Посрещач, оръженосецът Крилан…
В паузата се стрелнаха мислереплики между членовете на трибунала.
— Съдът призовава за свидетели присъстващите Стратези! Съдът призовава оръженосеца Крилан!
Четворка шаркани планираха и кацнаха от другата страна на Дичо. Сега той стоеше в центъра на триъгълника Съд — Говорител — Стратези.
— Нека оръженосецът Радослав каже каквото има да казва на Тинга! Неговият Посрещач и настойник Крилан ще пристигне всеки момент.
— Младежът Радослав желае от Съда позволение… да иде в Земемория и да отърве от Врага Владетелките на Борея.
Ето, казах го. Сега вече няма връщане, помисли си с ужас и облекчение.
Тих ропот пропълзя по трибуните. Даже Мъдрецът-Говорител бе изненадан.
В мълчание минаваха минути. Дъх на хиляди дракони шумеше като титанична морска раковина в ухото. Внезапен шум… аха.
Иван пикираше от свода на Грота. С мъничко завист Дичо видя как приятелят му змей каца. Постара се да запомни начина, по който го правеше. Може би щеше да успее да го повтори, Иван слабо действаше с опашка…
— Оръженосецът Крилан моли Тинга за извинение. Има основателна причина за закъснението.
— Събранието приема извиненията. Нека събратът Радослав вече да говори.
Радо — бързо и задъхано дори в мислите избъбри Иван-Крилан, — не се мъчи да обясняваш мотивите. Изрецитирай си плана, всеки ще разбере. Ако има нещо неясно — ще те питат. Хайде…
Радослав събра ръце зад гърба си. Погледна рицарските си ботуши. От върховете им се подаваха закривени стоманени нокти, които ненадейно изтрополиха по пода. Бяха повторили шаването на пръстите му.
— Нека Тингът, трибуналът и Говорителят ме извинят, че ще говоря не както е прието… защото ще се объркам. Вие — той вирна глава и за момент се изгуби във внимателното множество слушатели, — вие винаги сте се сражавали пряко, открито и смело. Одеве Иван ме помоли да не бъда много обяснителен, защото ще ме разберете и от половин дума, но аз имам нужда да говоря подробно… заради самия себе си. Моята мисъл не е толкова стройна още като шарканската.