Престолът от драконова кост

Докато мислеше за разкошните покои, които го очакваха в края на дните му, той се сети за любимия Танголдир, който напусна преди две седмици. Този последен ден Джарнауга стоеше пред прага на дома си и гледаше ширналото се пред погледа му градче, където беше живял толкова години. Градът беше безлюден като легендарния Хелхейм, където щеше да отиде, щом свършеше работата си. Всички жители на Танголдир го бяха напуснали още преди месеци; в разположеното в подножието на планините Химилфел и затулено от сянката на далечния Стормспайк селце, наречено Лунни двери, остана само Джарнауга. Зимата донесе страшни студове, каквито дори римърите в Танголдир не помнеха, а през нощта вятърът духаше така, че поривите му звучаха като стонове и ридания. На сутринта хората бяха вече полудели и се хилеха истерично над труповете на измръзналите членове на семействата си.

Когато ледената покривка в планинските проходи и по тесните улички на Танголдир заприлича на дебело вълнено одеяло, а полегатите покриви на къщите — на плуващи в облаците кораби, ръководени от някакви призрачни пълководци, в града не беше останал никой, освен скрития в къщичката си Джарнауга. Само Джарнауга видя светкавиците, които осветяваха все по-голяма част от Стормспайк, и чу мощната, груба песен на гръмотевиците, която ту заглъхваше, ту се усилваше, но огласяше всички части на най-северната провинция на Римърсгард.

Но сега дори и той — след като разбра по определени знаци и послания, че най-сетне е дошъл и неговият час — напусна Танголдир и се отправи към непрогледната тъма и големия студ. Джарнауга знаеше, че каквото и да се случи, той никога повече няма да види как слънцето огрява дървените покриви, няма да чуе песента на ромолящите край къщата му ручеи, които бързаха по пътя си надолу, за да се влеят в придошлата Гратуваск. Никога вече нямаше да стои на верандата си в ясните пролетни нощи и да гледа блестящите в небето светлини — трептящите северни сияния, които неизменно наблюдаваше още от детството си и с които бледите пламъци, танцуващи около черното лице на Стормспайк, които виждаше сега, въобще не можеха да се сравняват. Пътят, който се извиваше пред него, беше ясен, но радостите по него бяха оскъдни.