Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Преди малко доктор Бароу отново ми пусна кръв и дори успях да преглътна няколко глътки течност — продължи той. — Надявах се този път да сънувам нещо друго, но... ами ето ме отново тук.
— Което е добре — отвърнах мило, — защото иначе много щеше да ми липсваш.
Отправи ми една усмивка.
— Е, бих излъгал, ако кажа, че по един или друг начин, не сте ми скъпа на сърцето. Сега ще продължим ли с уроците по добри маниери?
— За съжаление, нямаме време. Става ли утре да го направим? — На стълбите отново се обърнах. — Джеймс? През септември 1782 година как се е казвал любимият ти кон?
Две момчета, които бутаха маса с шрайбпроектор в коридора, се спряха и Лесли се изкиска, когато те едновременно попитаха.
— На мен ли говориш?
— Септември миналата година ли? — попита Джеймс. — Хектор, разбира се. Той завинаги ще си остане любимият ми кон. Най-великолепният сив жребец, който можеш да си представиш.
— А коя е любимата ти храна?
Момчетата с шрайбпроектора ме гледаха, сякаш съм си загубила ума. Джеймс също сбърчи чело.
— Що за въпроси са това? В момента нямам абсолютно никакъв апетит.
— Е, и утре можеш да ми отговориш. Довиждане, Джеймс.
— Казвам се Финли, откачалке — каза един от онези, които бутаха шрайбпроектора.
Другият се ухили и добави:
— А аз съм Адам, но не държа да ме наричаш така. Можеш да ми викаш и Джеймс.
Игнорирах ги и хванах Лесли под ръка.
— Ягоди! — извика призракът след мен. — Най-много обичам да ям ягоди.
— За какво бе всичко това? — поиска да узнае приятелката ми, докато слизахме надолу.
— Когато срещна Джеймс на онзи бал, искам да го предупредя за заразата с едра шарка. Той току-що е навършил двайсет и една. Прекалено е млад, за да умре, не смяташ ли?
— Питам се дали човек трябва да се намесва в тези неща. Сещаш се — съдба, предопределение и други такива неща.
— Е, все трябва да има някаква причина, че като призрак все още се разхожда наоколо. Може би моята участ е да му помогна.
— И за какво по-точно трябва да ходиш на онзи бал? — попита ме Лесли.
— Уж графът е предопределил това в тъпите си записки. За да ме опознае по-добре и така нататък.
Приятелката ми повдигна вежди.
— И така нататък?
Въздъхнах.
— Както и да е. Балът ще се състои през септември 1782 година, а Джеймс ще се разболее чак през 1783-та. Ако успея да го предупредя, би могъл например да се оттегли в провинцията, когато болестта започне да върлува. Или поне да страни от онзи лорд Еди-кой си. Защо се хилиш така?
— Да не би да искаш да му кажеш, че идваш от бъдещето и знаеш, че му предстои да се зарази от едра шарка? И като доказателство ще му посочиш името на любимия му кон?
— Е... ами все още планът ми не е съвсем доизмислен.
— Имунизация би свършила по-добра работа — рече Лесли и отвори вратата към училищния двор. — Но затова пък няма да е лесно да се направи.
— Няма, но през последните дни какво е било лесно? — отвърнах и изпъшках. — О, по дяволите!
Шарлот бе застанала до чакащата лимузина, която, както и предишните дни, трябваше да ме откара до главната квартира на пазителите. А това можеше да означава само едно: щях отново да бъда измъчвана с менуети, реверанси и окупацията на Гибралтар. Все полезни знания за бал през 1782 година, поне според мнението на пазителите.
Странно, но днес това не ме трогна изобщо. Може би защото бях прекалено развълнувана заради предстоящата ми среща с Гидиън.
Лесли присви очи.
— Кой е онзи тип до Шарлот?
Тя посочи червенокосия господин Марли, адепт първи ранг, който, освен със званието си, преди всичко се отличаваше със способността си да се изчервява до корените на косата си. Той стоеше до Шарлот, сгушил глава между раменете си.
Обясних й.
— Мисля, че той се страхува от нея — добавих, — но и някак си я намира за страхотна.
Шарлот ни бе забелязала и нетърпеливо ни помаха да побързаме.
— При всички положения по отношение цвета на косата чудесно си подхождат — рече Лесли и ме прегърна. — Късмет! И не забравяй какво говорехме. Бъди внимателна! И моля те, направи снимка на този господин Джордано!
— Джордано, само Джордано, моля — казах, като имитирах носовото гъгнене на преподавателя ми. — До довечера!
— И, Гуени, не улеснявай прекалено много Гидиън, става ли?
— Най-накрая! — скастри ме Шарлот, когато стигнах до колата. — Чакаме от цяла вечност. Всички само ни зяпат.
— Сякаш това ти пречи. Здравейте, господин Марли! Как се чувствате?
— Ъъъ... добре. Ъъъ... а вие? — отвърна той и почервеня.