Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Преместих мълком слушалката в лявата си ръка.
— Ало? Господин Окада? Чувате ли ме?
— Чувам ви — потвърдих аз.
— Добре. Единственото, което ми трябва от вас, е паролата за достъп до компютъра ви. Тогава вече мога да уредя да говорите с госпожа Кумико. Какво ще кажете?
— Ще кажа, че има някои пречки.
— Виж ти! И какви?
— Първо, как да бъда сигурен, че си пиша с Кумико? При компютърно общуване не виждаш лицето на събеседника си, не чуваш и гласа му. Може на клавиатурата да е друг, който се прави на Кумико.
— Разбрах — рече Ушикава очевидно впечатлен. — Не ми е хрумвало. Но съм сигурен, че все има някакъв изход. Не че ви лаская, но е хубаво да гледаш скептично на нещата и да се съмняваш. „Съмнявам се, значи съществувам.“ Добре де! А не може ли още в началото да попитате госпожа Кумико за нещо, което само тя може да знае? Ако отговори, значи наистина е Кумико. Толкова години сте живели заедно, все има нещица, които са ваша обща тайна.
В думите му имаше логика.
— Вероятно би могло — потвърдих аз. — Но не знам паролата. Не съм и докосвал машината.
Индийско орехче ми беше споменавала, че Канела познавал компютърните потайности като двете си ръце. Направил си е собствена сложна база данни, която е защитил от външен достъп с таен код и други хитри изобретения. С пръсти на клавишите, той беше пълновластен господар на този триизмерен подземен лабиринт. Знаеше всеки от преплетените проходи и само с натискането на един клавиш можеше да влезе където си поиска. Според Индийско орехче на неосведомения натрапник (тоест на всеки друг освен Канела) щяло да му отнеме месеци, за да проникне през лабиринта и да преодолее алармите и капаните, наслагани по пътя към важните данни. Не че компютърът в „резиденцията“ беше кой знае какъв — не, горе-долу от същия вид, както в офиса в Акасака. Но и двата бяха свързани с компютъра в дома на Канела, където той безспорно съхраняваше данни за клиентките и водеше сложно двойно счетоводство, аз обаче подозирах, че пази нещо повече от тайните, свързани с работата, неговата и на майка му, през годините.
Стигнах до този извод заради всеотдайността, с която Канела работеше на компютъра в нашата „резиденция“. Обикновено се затваряше в малкия кабинет, но от време на време вратата оставаше отворена и не без усещането, че нахлувам в чужда територия, аз го наблюдавах. Той сякаш беше в някаква интимна връзка с компютъра. Младежът удряше бързо няколко пъти по клавиатурата, после се вторачваше в екрана и кривеше уста явно от недоволство или леко се усмихваше. Случваше се бавно и съсредоточено да докосне някой клавиш, после втори, трети, друг път пръстите му препускаха по клавиатурата устремно — като на пианист, който изпълнява етюд на Лист. Канела като че ли водеше безмълвен разговор с машината и надзърташе през екрана на монитора в друг свят, с който чувстваше особена близост. Често си мислех, че за него действителността не е земният свят, а този подземен лабиринт. Може би в него младежът имаше ясен звънлив глас, с който говореше прекрасно и се смееше, и плачеше.
— Не може ли да се свържа с компютъра оттук, от къщи? — попитах аз Ушикава. — Така няма да ни трябва парола.
— Не, няма да стане. Не можете да получите съобщенията. Проблемът е в паролата — този „Сезам, отвори се“. Без нея не можем да направим нищо. Вратата няма да се отворя за вълка, колкото и да си преправя гласа. Нека си чука и разправя: „Здрасти, аз съм твоят приятел заекът“, но ако не знае паролата, много му здраве. А в случая става въпрос за желязна завеса. — В своя край на линията Ушикава драсна клечка кибрит и запали цигара. Представих си развалените му пожълтели зъби и кривата уста. — Паролата е от три знака, цифри и букви. Щом се появи надписът, разполагате с десет секунди. Ако сгрешите три пъти, достъп ви се отказва, освен това се включва алармата. Не че почва да пищи сирена или нещо от тоя род, но вълкът оставя отпечатъци от лапите си и се разбира, че е бил там. Хитро, а? Ако седнете да изчислите всички възможни съчетания и комбинации между двайсет и шестте букви и десетте цифри, броят им е направо безграничен. Не знаете ли паролата, не можете да направите нищо.
Известно време мълчах, за да помисля.
— Хрумва ли ви нещо, господин Окада?
Следобед на другия ден, след като клиентката се качи отзад на мерцедеса и беше откарана, аз влязох в малкия кабинет на Канела, седнах пред компютъра и го включих. Върху хладната синя светлина на монитора изплува надпис: