Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Скоро стана незаменим в офиса. Независимо дали беше ден за клиентки, той обличаше костюм, слагаше вратовръзка и заемаше мястото си зад писалището в чакалнята. Никоя от жените не недоволстваше, че Канела не говори. Това не им създаваше неудобства, обратното, те предпочитаха мълчанието му. Тъкмо Канела им записваше часовете. Те посочваха по телефона в кой ден и час им е удобно, а в отговор той почукваше по плота на бюрото веднъж за „не“ и два пъти за „да“. На жените им харесваше, че не се налагат дълги обяснения. Младежът беше с такива прекрасни черти, че спокойно можеше да съперничи на скулптурите в музеите, и за разлика от мнозина други красиви младежи не разваляше впечатлението, когато си отвореше устата. На влизане или излизане жените му говореха, а той отвръщаше с усмивка и кимване. От тези „разговори“ клиентките се отпускаха и се отърсваха от напрежението, което бяха донесли със себе си от външния свят, и от притеснението след „пробата“. А и за Канела, който като цяло не обичаше да общува с непознати, не бе болезнено да посреща и да изпраща жените.
На осемнайсет години взе шофьорска книжка. Индийско орехче намери инструктор по кормуване добряк, който се съгласи да му дава частни уроци, но момчето вече бе прехвърлило всички възможни наръчници и бе попило подробностите. Единственото, от което се нуждаеше, беше практиката, която не можеш да усвоиш от учебниците и която той овладя само за няколко дни зад волана. След като взе книжка, се запретна да преглежда каталозите за автомобили втора употреба и с парите, които беше спечелил от работата при майка си (и които не харчеше за всекидневни нужди), плати първата вноска за порше карера. Лъсна до блясък двигателя, изписа по пощата нови части, сложи нови гуми и като цяло приведе автомобила в състояние, годно за ралита. Но единственото, за което го използваше, бе да изминава късия, задръстен с превозни средства път от дома си в Хироо до офиса с Акасака — рядко вдигаше повече от шейсет и пет километра в час. С това превърна своето порше 911 в наистина много рядък екземпляр.
Индийско орехче приемаше клиентки в продължение на близо седем години, през които загуби три от тях: първата загина в автомобилна катастрофа, втората беше „изключена завинаги“ заради дребно нарушение, а третата замина „надалеч“ заедно с мъжа си, пратен на работа в чужбина. На тяхно място дойдоха четири нови клиентки, и четирите също тъй обаятелни жени на средна възраст, които се обличаха скъпо и се представяха с измислени имена. През седемте години самата работа не се промени. Индийско орехче продължи да „взима мерки“ на клиентките, а Канела продължи да чисти офиса, да води счетоводството и да кара поршето. Нямаше напредък, нито връщане назад, само всички, които участваха, остаряваха малко по малко. Индийско орехче наближаваше петдесетте, Канела навърши двайсет. На него тази работа явно му беше приятна, докато Индийско орехче изпитваше все по-непреодолимото усещане за безпомощност. През годините бе „взимала мярка“ на „нещото“, което клиентките й носеха вътре в себе си. Така и не разбираше как им влияе, но продължаваше да прави всичко възможно. Междувременно „нещото“ не се поддаваше на лечение. Индийско орехче не успяваше да го накара да се махне — единственото, което можеше да стори с лечителските си способности, бе да го обезвреди за известно време. До няколко дни обаче (обикновено от три до десет максимум) „нещото“ отново живваше и ту настъпваше, ту отстъпваше, но със сигурност с времето се разрастваше като раковите клетки. Индийско орехче усещаше как то набъбва в ръцете й. Казваше й: губиш си времето, каквото и да правиш, накрая аз ще надделея. И беше право. Индийско орехче не се и надяваше на победа. Единственото, което беше по силите й, бе да забави растежа, да даде на клиентките си няколко дни покой.
Често се питаше: „Нима «това нещо» е само в тези жени? Нима всички жени по света не го носят в себе си? И защо жените, които идват тук, са все на средна възраст? Дали и аз не нося в себе си такова «нещо»?“
Всъщност обаче не искаше да знае отговорите на тези въпроси. Беше сигурна само в едно: обстоятелствата са се стекли така, че тя е затворена в тази „пробна“. Хората имаха нужда от нея и тя не можеше да ги изостави току-така. Понякога усещането за безпомощност беше силно и ужасно и тя се чувстваше като празна черупка. Изчерпваше се, изчезваше в тъмното нищо. В такива мигове си изплакваше душата пред своя ням син — Канела само кимаше, докато слушаше съсредоточено думите на майка си. Не отговаряше никога, но докато му говореше, Индийско орехче успяваше да добие странно спокойствие. Усещаше, че не е съвсем сама и не е съвсем безсилна. Мислеше си: колко странно, аз лекувам другите, а Канела лекува мен. А кой лекува него? Дали той е като черна дупка, която поглъща цялата болка и самота? Само веднъж — един-единствен път — тя се опита да разбере, като сложи длан върху челото му, както я слагаше по време на „пробите“ и върху челото на клиентките. Но не усети нищо.