Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Но когато била на двайсет и седем години, се запознала на новогодишно тържество на модната индустрия със странен на вид човек. Чертите му били, общо взето, правилни, но косата му стърчала във всички посоки, а брадичката и носът му били остри като каменни сечива. Приличал по-скоро на лъжепроповедник, отколкото на дизайнер на дамско облекло. Бил една година по-млад от Индийско орехче, слаб като върлина и с бездънно дълбоки очи, с които гледал нагло, сякаш за да притеснява нарочно околните. В тях обаче Индийско орехче видяла отражението си. По онова време той още бил неизвестен като дизайнер, но бързо се налагал, двамата се срещали за пръв път. Тя, разбира се, била чувала за него. Говорело се, че младежът притежава неповторим талант, но е себичен, високомерен и дръпнат и никой не го обича.
— Бяхме си лика-прилика — сподели Индийско орехче. — И двамата бяхме израсли в континентална Азия. След войната и той се върнал в Япония, но от Корея, също беден като църковна мишка. Баща му бил професионален войник и след войната живеели в немотия. Още докато бил съвсем малък, майка му починала от тиф и според мен тъкмо това е породило у него изострения интерес към дамското облекло. Наистина беше талантлив, но не умееше да общува с хората. Уж беше дизайнер на дамско облекло, а ако се озовеше пред жена, се изчервяваше и се държеше като ненормален. С други думи, и двамата бяхме черните овце в стадото.
След година, през 1963-та, те се оженили, а детето им — Канела — се родило една година по-късно (годината на Олимпийските игри в Токио).
— Името му наистина ли е Канела?
Веднага след раждането му Индийско орехче повикала майка си да го гледа. Самата тя трябвала да работи от тъмно до тъмно и нямала време за пеленачето. Канела бил отгледан главно от баба си.
Индийско орехче така и не разбрала дали обича съпруга си като мъж. Липсвали й критерии, по които да прецени, това важало и за него. Събрала ги случайната среща и споделената страст към модния дизайн. Но първите им десет години съвместен живот били плодотворни и за двамата. Веднага след като се оженили, напуснали фирмите, където работели, и направили свое независимо дизайнерско студио в малък апартамент в малка сграда със западно изложение точно зад булевард Аояма. В него нямало климатична инсталация и през лятото било толкова задушно и горещо, че от потта моливите се изплъзвали от ръцете им. В началото не им потръгнало. И на Индийско орехче, и на мъжа й им липсвал всякакъв предприемачески нюх, заради което непочтени партньори от модната индустрия ги лъжели най-безогледно, или просто не успявали да си уредят поръчки, защото не знаели какво точно да направят, и допускали невероятни грешки. Задлъжнели дотолкова, че по едно време им се струвало: единственото решение е да избягат. Пробивът дошъл, когато Индийско орехче случайно се запознала с кадърен мениджър, който веднага усетил, че са талантливи, и заработил с тях честно и лоялно. От този миг нататък студиото се развивало толкова добре, че предишните им главоболия заприличали на лош сън. Всяка година продажбите се удвоявали и през 1970-а малката фирма, която те били основали почти без всякакви средства, жънела невероятен успех, неочакван дори за двамата нахакани и самонадеяни млади съпрузи. Те назначили още хора, преместили се в голяма сграда на самия булевард и отворили свои магазини на такива модни места като Гинза, Аояма и Шинджуку. Оригиналните им колекции често присъствали в средствата за масово осведомяване и марката се утвърдила.
След като фирмата се разраснала, естеството на работата им започнало да се променя. Дизайнът и производството на облекло наистина е творчески процес, но за разлика от работата на скулптора или на писателя то е и бизнес, от който зависи благосъстоянието на много хора. Човек не може просто да се затвори у дома и да твори каквото му хрумне. Някой трябва да представи пред света „лицето“ на фирмата. Тази потребност ставала все по-голяма, защото поръчките се увеличавали. Един от двамата съпрузи трябвало да ходи по светски сбирки и модни ревюта, да държи кратки речи, да общува на чашка с гостите и да дава интервюта за медиите. Индийско орехче нямала никакво намерение да се нагърбва с тази роля, затова тя се паднала на мъжа й. И той бил необщителен и затворен като нея и в началото му било много тежко. Не обичал да говори пред много хора и подир всяко такова събитие се прибирал направо изцеден. След половин година обаче забелязал, че вече не му е толкова трудно. Пак не говорел особено гладко, но хората не посрещали резкия му, недодялан изказ така, както навремето, когато той бил млад — сега явно му симпатизирали. Възприемали дръпнатото му държане (дължащо се на саможив и необщителен характер) като доказателство не за високомерие и наглост, а за обаятелен артистичен темперамент. Мъжът на Индийско орехче дори започнал да се чувства добре в ролята, която играел, и скоро вече минавал за светска знаменитост и герой.