Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Той трябва да обмисли доста неща, подобно на господаря ми — отговори Диниван. — Но аз ще ви кажа още нещо и това е строго поверително. Едва тази сутрин въведох барон Девазалес при лектор Ранесин. Баронът се готви да замине като пратеник за чужбина, а това означава много както за Леобардис, така и за господаря ми, и до голяма степен ще определи начина, по който Набан ще се намеси със силите си във всеки следващ конфликт. Не мога да ви кажа нищо повече, но се надявам, че и това е нещо все пак.
— Наистина е нещичко — каза Еолаир. — Благодаря за доверието, което ми гласувате, Диниван.
Някъде из светата обител на ейдонитите се разнесе камбанен звън, дълбок и тих.
— Камбаната на Клавес ни известява, че е време за обяд, — каза отец Диниван. — Елате, ще намерим нещо вкусно за хапване и кана бира и ще поговорим за по-приятни неща. — По лицето му пробяга усмивка и той пак заприлича на младеж. — Знаете ли, че веднъж ходих до Хернистир? Еолаир, страната ви е много красива.
— Въпреки че няма каменни постройки — отговори графът и потупа по стената.
— Именно в това е една от прелестите й — засмя се свещеникът и изведе госта си.
Старият мъж имаше дълга бяла брада, чийто край подпъхваше в колана си, докато ходеше — а точно това беше правил последните няколко дни. До тази сутрин. Косата му също беше бяла като брадата. Даже шубата с качулка и гамашите му бяха направени от дебелата козина на бял вълк: кожата на звяра беше одрана внимателно; предните му крака бяха кръстосани на гърдите на стареца, а вълчата глава, която вече не можеше да чувства, беше закрепена за една желязна шапка, която старецът беше сложил на главата си. Ако не бяха червените кристали, поставени в празните очни кухини на вълка, и свирепите сини очи на стария човек под тях, мъжът не би могъл да бъде различен сред покритата със сняг гора, простираща се от езерото Дроршул до хълмовете.
Вятърът засвистя още по-силно сред върхарите и бутна от клоните на един висок бор голямо парче сняг, което падна точно върху седящия под дървото старец. Той гневно се отърси от снега, като някое диво животно. Около него се образува лека мъгла, която в един миг пречупи бледата слънчева светлина и в хвърчащите снежинки заблестяха безброй дъги. Вятърът продължаваше пронизителната си песен. Старият човек се пресегна встрани и взе нещо, което на пръв поглед приличаше на бяла топка. Вдигна го, изчисти натрупалия се сняг и отмахна парцала, с който беше увито, колкото да може да надникне.
Въздъхна и зачака, а сетне за миг сви вежди, сякаш беше ядосан или притеснен. Сложи предмета на земята, стана и разкопча колана си, направен от кожа на северен елен. После, след като първо свали качулката от мършавото си, загрубяло от времето лице, той съблече дрехата от вълча кожа. Ризата без ръкави, която носеше отдолу, беше със същия като на шубата му цвят, а мускулестите му ръце — съвсем малко по-тъмни. На дясната му китка, точно над кожената ръкавица, се виждаше змийска глава, татуирана върху кожата му в яркосиньо, черно и кървавочервено. Тялото на змията се виеше спираловидно около дясната ръка на стареца, на рамото му изчезваше, отново се появяваше и гъвкаво се извиваше около лявата му ръка. Татуировката завършваше с навитата опашка на змията, нарисувана на китката. Това петно от крещящи цветове ярко се открояваше сред монотонната белота на гората, дрехите и кожата на човека. Погледната отблизо, картината приличаше на полуизправен на около два лакътя над замръзналата земя летящ змей, който умира бавно и мъчително.
Докато поставяше шубата си върху вързопа, старателно подпъхвайки ръкавите отдолу, старият човек не обърна никакво внимание на настръхналата си кожа. После измъкна от една торбичка кожена кесия, извади оттам малко жълтеникава мас и бързо я втри в оголените си ръце, при което змеят заблестя, сякаш току-що беше пристигнал от някоя дъждовна джунгла на юг. След като свърши работата си, старецът пак клекна и зачака. Беше гладен, но предната вечер провизиите, които беше взел със себе си, свършиха. Това не беше от особено значение, защото тези, които чакаше, щяха скоро да дойдат и да донесат храна.
Навел глава, Джарнауга не откъсваше кобалтовосините си, искрящи под заскрежените му вежди очи от водещите на юг пътища. Той беше много, много стар и капризите на годините и времето го бяха направили груб и съсухрен. Старецът беше готов до известна степен за наближаващия момент, когато Смъртта щеше да го повика и да го отведе в мрачните си спокойни владения. Мълчанието и самотата не го плашеха, защото точно те бяха основата на дългия му живот. Единственото, което искаше, беше да изпълни поставената пред него задача: да предаде факела на други хора, които да осветяват пътя си с него. Тогава щеше да остави живота и плътта толкова спокойно, сякаш просто изтупваше снега от голите си рамене.