Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Чула си правилно — измърмори на свой ред той и кимна уж в съгласие, докато тя се взираше в текста.
— Много си млад да си натрупал сам такова богатство. — Вдигна вежди, уж разбира написаното.
— Подарък от баща ми за пълнолетието. — Говореше с тон на неохотно съгласие. — Една трета от собствеността му. Позволи ми и сам да си избера измежду робините за наслада. — Стрелна я с кос поглед, очите му се спряха на изгореното ѝ лице. — Ще трябва да те разочаровам, скъпа, но сред тях едва ли ще се намери място за теб.
Лирна кимна за последен път, поотдръпна се и затвори книгата.
— Благодаря ти — каза тя.
— Винаги държа на думата си — отвърна той с неутрален тон.
— Не, не за това. А защото ме улесни.
Той свъси чело.
— Ка…
Лирна се завъртя, грабна ножа от ботуша на пазача и го заби в гърдите на воларианеца. „В центъра — беше ѝ казала Давока. — Винаги се цели в центъра на гърдите и ще намериш сърцето.“
Остана без въздух, когато капитанът я запрати по гръб на пода и тръгна към нея с изваден кинжал.
— Лъжлива кучка! — кресна той, наведе се да я сграбчи за предницата на дрехата, повдигна я и я опря в стената на малкото помещение. Лирна усети кинжала под брадичката си. — А казват, че на моя народ не можело да се разчита.
— Ти… — Тя се закашля и най-сетне успя да си поеме въздух. — Можеш да ми вярваш.
— Да, вярвам, че ще ми забиеш нож в гърба при първа възможност.
— Можеш да ми вярваш, че ще преведа книгата.
— Как ще го докажеш? Размени няколко думи е оня боклук, преди да му видиш сметката, и това беше.
Тя го погледна в очите.
— Изпратили са те да нападнеш кораба му.
Той надвисна над нея и върхът на кинжала убоде гърлото ѝ.
— Я пак?
— Заради книгата. Корабните лордове са те изпратили да превземеш кораба му и да вземеш книгата.
Лицето му се разкриви и той положи видимо усилие да преглътне следващите, си думи. Направи крачка назад, все така стиснал удобно кинжала.
— Виждаш твърде много, изгорена красавице.
Тя отвори уста и думите се изляха една през друга почти без пауза:
— Двайсет и осем златни кюлчета с герба на дом Ентрил, дванайсет бъчви с вино от Ескетия, церемониален къс меч с гравирана на острието благодарствена поема от Управляващия съвет към генерал Токрев като признание за победата му… — Остана без дъх и впери поглед в лицето му. Ръката, с която капитанът стискаше кинжала, сякаш се поколеба. — Това сте намерили в трюма на кораба им, нали?
— Ти откъде?…
— Описано е в книгата, на първата страница.
— Но ти я погледна само за секунда.
— Това ми беше достатъчно.
— И текстът е кодиран.
— Заместваща матрица на принципа на низходящ цифров ред. Не е особено трудно, ако знаеш как да го разчетеш. И сега аз съм единственият човек на този кораб, а вероятно и в тази половина от света, който може да го прочете.
Той извади книгата изпод колана си и ѝ я бутна в ръцете.
— Ами направи го.
Тя поизправи гръб и изчака дишането ѝ да се успокои.
— Не.
— Вече ти казах, не си в позиция да…
— Да се пазаря? — ухили се Лирна. — О, тъкмо напротив.
Мъжете от лодката получиха свой ъгъл в трюма, заедно с нови дрехи и свястна храна. Лирна и другите две жени, Мурел и Орена, се настаниха в каютата на първия помощник-капитан.
— Сигурна ли си? — попита Мурел шепнешком.
Лирна протегна ръка към малкото огледало, което момичето се бе опитало да скрие.
— Да.
Огледалото беше със сребърен гръб и с множеството орнаменти, характерни за алпиранските занаятчии от северните пристанища, а мотивът на боричкащ се с лъв човек беше сред любимите им елементи. Лирна плъзна за миг пръсти по релефното изображение, после обърна огледалото.
По-късно често се бе чудила защо не е реагирала с писъци и сълзи, защо отчаянието не я е хвърлило в пристъп на истерия. Всичко това го чувстваше отвътре, вилнееща буря от болка и мъка, но външно не направи друго, освен да седи и да се взира в обезобразеното лице в огледалото, лице, което не познаваше. Повечето ѝ коса я нямаше, кожата на скалпа ѝ беше отекла и възпалена, мешавица от червени и розови кръпки. Пламъците бяха обхванали горната част на лицето ѝ, от основата на носа ѝ нагоре, а линията от изгоряла плът се спускаше диагонално от лявата скула към дясната челюст, като зле прилепваща маска, за празника на пазителя.
„Никаква кралица не мога да бъда — мислеше си тя, вперила поглед в очите на обгорената непозната. — Кой художник ще нарисува портрета ми? И какво ще отпечатат върху монетите в монетния двор?“ Последната мисъл я накара да се разсмее, а смехът ѝ стресна Мурел — девойката явно беше решила, че е изгубила разсъдъка си.