Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Отключи.
Вратата се отвори и вълна от непоносима смрад заля сетивата на Лирна — смесица от екскременти, урина и вкиснала пот. Тя с мъка потисна гаденето си, когато капитанът я блъсна вътре. Някакъв мъж седеше в дъното на стаичката, косата му дълга и мазна, дрехите му окъсани останки от униформа, лекьосани със собствената му мръсотия. Тежки окови бяха стегнати към китките и глезените му. Ако се съдеше по миризмата, държаха го тук поне от няколко дни.
— Мръдне ли, пребий го — изръмжа капитанът на пазача, който стисна по-здраво тоягата си и пристъпи към тях. — Бърз е като змия проклетникът. Имаше скрит нож и го заби в окото на единствения сред моряците, който говореше свинския му език. — Капитанът срита с ботуша си вонящия мъж и той изпъшка от болка. Отстъпи назад и се обърна да я погледне. — Ако някой знае този ключ, за който говориш, това е той.
Лирна приклекна и се премести предпазливо към затворника. С периферното си зрение виждаше пазача и пиринчената дръжка на ножа му, затъкнат в ботуша. Мъжът я следеше с присвити очи. Под мръсотията и засъхналата кръв лицето беше красиво.
— Вече пращат чудовища да ме тормозят — измърмори той.
— Как се озова тук? — попита го Лирна на собствения му език.
— А, значи са намерили умно чудовище — отвърна той. — Кажи на пирата, че ще е по-добре да ме убие още сега, защото когато нашата флота го намери…
— Ако искаш да живееш, затвори си устата и прави каквото ти кажа — прекъсна го Лирна с най-спокойния си тон. — Бъди сигурен, че пет пари не давам дали ще живееш, или ще те хвърлят на акулите. Само че ако не убедя пирата, че си склонен да съдействаш, ще хвърлят не само теб, а и мен. Е, как се озова тук?
Той кривна глава и я измери с поглед. Зад арогантността му Лирна долови искрата на буден ум. „Прилича на Дарнел, но много по-умен — реши тя. — Разговорът няма да е приятен.“
— Предателство — каза той. — Измама. Лъжите на роб, а само пълен глупак вярва на казаното от роб. Несметни богатства, цял остров, това ми обеща. Откраднати от най-великия мелденейски пират, живял някога, съкровище, което мнозина смятали за легенда, но той имал карта и беше готов да я размени срещу свободата си. Щяхме да се отклоним само с няколко дни от курса си, затова реших да си опитам късмета.
— Но когато сте стигнали до въпросния остров, там ви е чакало не легендарното съкровище, а тази банда пирати.
Той кимна уморено.
— Прав си — каза тя. — Постъпил си като пълен глупак.
Той се метна към нея и оковите издрънчаха, но бързо замръзна, когато пазачът пристъпи и повдигна брадичката му с тоягата си.
— Казва, че иска да го откарате до някое алпиранско пристанище — обърна се Лирна към капитана на езика на Кралството. — В замяна на ключа.
Капитанът сръчка пазача, той дръпна тоягата си и отстъпи назад.
— Днес се чувствам щедър — каза капитанът и погали брадата си. — Затова ще започна с лявата му ръка, кокалче по кокалче. Кажи му, че само това ще получи като възнаграждение.
— Не е нужно да им казваш нищо — каза тя на воларианеца. — Просто ги накарай да си мислят, че им казваш. — Примъкна се по-близо и му показа книгата с кожените корици. — Искат ключа към кода. Ако решат, че си ми го разкрил, аз ще се престоря, че мога да дешифрирам текста. Но ще ми отнеме доста време, може би достатъчно, за да ни открие твоята флота.
— Какво, нямаш търпение да те вземат в робство?
— Веднъж вече ми се случи и не беше толкова зле в сравнение с тази сган. Воларианците няма да ме закачат заради лицето ми, а тези тук не са толкова гнусливи.
— И защо да не ме убият, след като изиграя малкия ти фарс?
— Ще им кажа, че ми трябваш жив, че кодът е много сложен и вероятно ще ми е нужна помощта ти.
— И защо да ти вярвам?
— Защото няма да им кажа, че държат в ръцете си сина на съветник. — Погледна многозначително към окъсаната му червена риза със златната емблема на гърдите, същата като печата върху свитъка, който ѝ бе показал капитанът. — Ценен пленник, когото да откарат на Островите. Как мислиш, дали кариерата на баща ти ще издържи такъв позор? Или твоята?
Той вдигна глава и я погледна в очите.
— Коя си ти, чудовищна жено?
— Просто избягала робиня, която се опитва да оцелее.
Той я гледа мълчаливо още миг-два, неспособен да скрие гнева си.
— Покажи ми книгата — каза ѝ накрая.
Тя отвори книгата, наведе се по-близо и плъзна пръст по редовете.
— Чувала съм — прошепна под нос, — че само на воларианци, които притежават повече от сто хиляди роби, им е позволено да носят червено.