Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Воршева го гледаше невярващо, сложила ръка на корема си, сякаш за да защити нероденото им дете.

— Не! О, Джосуа, това е прекалено глупаво! Ти мислеше, че ще изчакаш поне докато мине зимата! Как можеш да излезеш на бой сега?

— Не съм казал, че искам да направя нещо — отвърна той. — Още не съм решил, нито ще мога да реша, преди да свикам съвета.

— Да, твоите хора ще насядат край теб и ще говорят за голямата битка, която спечелихте. А ще има ли там и жени?

— Жени? — Той я погледна озадачено. — Да, Гелое ще е там.

— О, да, Гелое! — каза тя подигравателно. — Защото е „мъдра жена“. Ти само такава жена ще чуеш — на която й е излязло такова име, като на бърз кон или силен вол.

— А какво да направим — да поканим всички от Нови Гадринсет? — Той започваше да се дразни. — Това е налудничаво.

— Не по-налудничаво, отколкото да се слушат само мъже. — Тя го погледна втренчено, след това видимо направи усилие да остане спокойна. Няколко пъти си пое дъх, преди пак да заговори. — Има една история, която разказват жените от клана на Жребеца. За бика, който не слушал кравите си.

Джосуа чакаше.

— Е? — каза той най-после. — Какво станало с него?

Воршева се навъси, стана и тръгна по изровената пътека.

— Продължавай, както си почнал. Сам ще разбереш.

Изражението на Джосуа беше полуразвеселено, полусърдито.

— Чакай, Воршева. — Той стана и я последва. — Права си да ме кориш. Трябва да те изслушам. Та какво станало с бика?

Тя го погледна внимателно.

— Друг път ще ти кажа. Сега съм прекалено ядосана.

Джосуа я хвана за ръката и тръгна до нея. Пътеката се виеше между камъните, после ги изведе до катурнатите блокове на външната градинска стена. От ниското се чуваха гласове.

— Добре — каза внезапно тя. — Бикът бил прекалено горд, за да слуша кравите си. Когато те му казали, че вълк отвлича телетата им, не повярвал, защото не го бил виждал с очите си. Когато всички телета били отвлечени, кравите го изгонили и си намерили нов бик. — Погледът й беше предизвикателен. — Тогава вълците изяли стария бик, тъй като нямало кой да го пази, докато спи.

Смехът на Джосуа беше дрезгав.

— Това предупреждение ли е?

Тя стисна ръката му.

— Моля те, Джосуа! Хората са уморени от битката. Ние си направихме дом тук. — Тя го дръпна по-близо до процепа в камъка. От другата страна долиташе шумът на пазара на простолюдието, който се беше подслонил под външните стени на Дома на раздялата. Няколко десетки мъже, жени и деца си разменяха стари предмети, които бяха донесли от предишните си къщи, и нови неща, които бяха събрали на и около Сесуад'ра. — Виждаш ли? Те си устройват нов живот. Ти им каза, че се бият за своя дом. Как ще ги накараш отново да тръгнат?

Джосуа се загледа в група деца, които играеха на дърпане на въже. Те се смееха пронизително и ритаха облаци сняг; наблизо майка викаше сърдито детето си да се прибере на топло.

— Но това не е истинският им дом — тихо каза той. — Не можем да останем вечно тук.