Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Мелденейският капитан се подпря на парапета и погледна надолу към тях с бегло любопитство и нескрито презрение.
— Според мен вие, сухоземните, сте си най-добре в робски вериги. Така де, и без това сте оковани за сушата.
Илтис размаха веригите, които по някаква причина не беше изхвърлил в морето, навярно, ако питаха Лирна, за да убие с тях Харвин при нужда.
— Вече не сме роби, сами се освободихме.
— А корабът? — попита капитанът.
— Потъна с все похитителите ни.
— И с всичко ценно, което са носели. — Погледът му се плъзна по лодката, първо се задържа върху Мурел, после върху белезите на Лирна. — Чудя се теб за какво са използвали, красавице? — попита с широка усмивка.
Лирна прогони гнева си. Беше наясно, че продължат ли да се носят с лодката на милостта на морските течения, ще умрат.
— Аз съм добре образована — отвърна тя. Знаеше, че истинската причина само ще предизвика нов пристъп на смях. — Говоря много езици. Господарят търсеше учителка за дъщерите си.
— Сериозно? — попита капитанът и премина на алпирански:
— Чела ли си „Песни за злато и прах“?
— Да. А веднъж за една бройка да се срещна с автора им.
— Къде се крие сърцето на разума?
— В познанието, но само когато е дълбоко свързано със състраданието. — „Надявам се тази дума да има някакво значение за теб“ — добави тя наум.
Капитанът присви очи.
— А волариански? — попита на езика на Кралството.
— Да.
— И писмено, и говоримо?
— Да.
Той се обърна и махна на екипажа си.
— Качете я на борда. Останалите зарежете.
— Не! — извика Лирна. — Ще качите всички ни. Не знам за какво ви трябват уменията ми, но ще ги получите само ако вземете всички ни на кораба си.
— Не си в позиция да се пазариш, моя изгорена красавице — отговори през смях той. — Но само за да покажа колко съм щедър по душа, ще взема и хубавелката.
Един от моряците край парапета изправи внезапно гръб, посочи и извика уплашено. Лирна се обърна и видя главата на акулата да пробива повърхността на петдесетина метра от тях. Чудовището се плъзна по хълбок с раззинати челюсти и лъскави зъби. Мелденейците моментално се втурнаха към такелажа, а капитанът им лаеше заповеди и току поглеждаше объркано към Лирна. Тя стъпи с един крак върху борда на лодката и извика:
— Всички! Или ще скоча!
Заведоха останалите в трюма. При вида на толкова много оголени саби Илтис и Харвин неохотно предадоха веригите си. Капитанът набута Лирна в каютата си, тясно помещение, пълно с навити на рула карти и заключени сандъци, един от които вдигна на закованото за пода бюро, завъртя ключ в тежката ключалка и вдигна капака. Извади отвътре свитък със счупен печат и го тикна в ръцете ѝ.
— Чети.
Лирна разви документа и плъзна поглед по текста. Нужни ѝ бяха само няколко секунди да разбере съдържанието му, но реши да се позабави с превода. Нещо в погледа на капитана никак не ѝ харесваше.
— От съветник Арклев Ентрил до генерал Реклар Токрев — започна тя бавно и с престорено усилие. — Командващ офицер на дванадесети корпус на воларианската имперска армия. Поздрави, уважаеми зетко. Разбирам, че е редно да ви поздравя, макар докладът за неизбежната ви победа още да не е стигнал до нас. Моля те да предадеш най-топлите ми поздрави на моята почитаема сестра…
— Достатъчно — каза капитанът. Извади от сандъка малка книга с кожени корици, взе свитъка от ръцете ѝ и ѝ подаде книгата. — Сега това.
Лирна прелисти първите няколко страници, скри лукавата си усмивка и вместо това се намръщи озадачено.
— Това… нищо не ми говори.
Очите му се присвиха още повече.
— Защо?
— Буквите са разбъркани, смесени са с цифри. Може би е някакъв код.
— Какво знаеш за кодовете?
— Баща ми използваше шифровани съобщения в търговията си. Все се притесняваше, че конкурентите ще се доберат до цените му…
— Можеш ли да го разчетеш? — прекъсна я той.
Тя сви рамене.
— Ако имам време да поработя върху кода, може би…
Капитанът се наведе към нея и я обля с дъха си.
— Повярвай ми, сухоземна, времето е лукс, с който не разполагаш.
— Трябва да открия ключа.
— Ключа?
— Всеки код си има ключ, основата на шифъра. Ключовете се пазят в дълбока тайна и в повечето случаи едва малцина знаят за…
Той я хвана над лакътя, избута я от каютата и я поведе към трюма, все така стиснал малката книга. Минаха покрай другите, които клечаха в тъмното, заобиколени от членове на екипажа. Мурел вдигна към нея уплашени очи. Капитанът спря пред затворена врата близо до кърмата, пред която стоеше на пост моряк, и нареди: