Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Воршева откри съпруга си в Дома на раздялата, край бледото тяло на Деорнот. Дългата зала беше празна. Самият принц също приличаше на мъртвец, застанал неподвижно като статуя над тялото на приятеля си.

— Джосуа!

Принцът бавно се обърна, сякаш събуден от сън.

— Да, лейди?

— Тук си твърде отдавна. Денят си отива.

Той се усмихна.

— Аз току-що се върнах. Разхождах се със Саймън и свърших и някои други работи.

Воршева поклати глава.

— Върна се много отдавна, макар че не си спомняш. Стоиш тук почти цял следобед.

Усмивката на Джосуа изчезна.

— Така ли? — Той се обърна да погледне Деорнот.

— Струва ми се, не знам защо, че не бива да го оставям сам. Той винаги се грижеше за мен.

Тя пристъпи напред и го хвана под ръка.

— Знам. Ела да се поразходим.

— Добре. — Джосуа се наведе и докосна покрова, метнат на гърдите на Деорнот.

Домът на раздялата беше почти черупка, когато Джосуа и групата му дойдоха в Сесуад'ра. Пришълците направиха заслони за зейналите прозорци и солидни дървени врати, за да го превърнат в място, където делата на Нови Гадринсет да се обсъждат на топло и на спокойствие. И все пак имаше нещо временно в него — грубите приспособления на последните обитатели нескопосано контрастираха с изящната работа на ситите. Джосуа прокара пръсти по един блок с издялани фигури, докато Воршева го водеше към една от вратите на задната стена и към избледняващата слънчева светлина.

Стените на градината бяха изронени, каменните пътеки — с изпочупени и преобърнати плочи. Тук-там жилави розови храсти бяха оцелели след яростната атака на зимата и макар че сигурно щяха да минат месеци или дори година, преди да успеят да цъфнат, тъмните им листа и сивите трънливи клони изглеждаха силни и мощни. Човек не можеше да не се запита откога ли растат тук и кой ли ги е посадил.

Минаха покрай възлестото стъбло на огромен бор, който растеше в процеп на една от стените. Залязващото слънце — огненочервено петно — сякаш висеше на клоните му.

— Още ли мислиш за нея? — внезапно попита Воршева.

— Какво? — Мислите на Джосуа явно блуждаеха. — Коя?

— Онази, другата. Която си обичал. Жената на брат ти.

Принцът наведе глава.

— Хилиса. Не, не често. Има прекалено много други важни неща, за които да мисля тези дни. — Той обви с ръка раменете на жена си. — Сега имам семейство, което се нуждае от грижите ми.

Воршева за миг го изгледа подозрително, после кимна със спокойно удовлетворение.

— Да — каза тя. — Така е.

— И не само семейство, а цял народ, както изглежда.