Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Дагмър Ждрелото стоеше на високия извит нос на дългия си кораб, „Пиещата пяна“. Теон му беше възложил задачата да пази корабите — инак хората щяха да припишат победата на Дагмър, не на него. Някой по-горделив щеше да го приеме за оскърбление, но Ждрелото само се засмя.

— Денят е спечелен — подвикна отгоре Дагмър, — а ти не се усмихваш, момче. Живите трябва да се усмихват, щом мъртвите не могат. — Самият той се усмихна да му покаже как става. Гледката беше отвратителна. Под снежнобялата рошава коса Дагмър Ждрелото носеше най-грозния и дълбок белег, който Теон бе виждал, спомен от брадвата, която едва не го беше убила като момче. Ударът беше разцепил челюстта му, разбил беше предните му зъби и го беше оставил с четири устни вместо две като на всеки друг. Рошава брада покриваше бузите и шията му, но космите не можеха да порастат по белега и затова лъскавата, напукана и сбръчкана кожа цепеше лицето му като черно дере в снежно поле. — Чухме ги как пеят — каза старият воин. — Добра беше песента и пееха храбро.

— Пееха по-добре, отколкото се биха. Лютни щяха да им помогнат толкова, колкото пиките.

— Колко са жертвите?

— Нашите ли? — Теон сви рамене. — Само Тодрик. Убих го, защото беше пиян и се биеше за плячката.

— Някои се раждат, за да бъдат убити.

Някой по-дребен от него щеше да се бои да показва толкова страшна усмивка, но Дагмър се хилеше по-често и по-широко, отколкото лорд Бейлон през целия си живот.

С цялата си грозота, тази усмивка будеше стотици спомени. Теон често я беше виждал като момче, когато се мяташе на гърба на коня от някоя мъхната скала или хвърляше брадва, за да разцепи дървената мишена. Беше я виждал, когато блокираше замаха на меча на Дагмър, когато целеше със стрела някоя рееща се високо чайка, когато хващаше кормилото и насочваше кораба през разпенените скали. „Усмихвал ми се е повече от баща ми и Едард Старк, взети заедно.“ Дори Роб е трябваше да получи усмивка от него в деня, когато бе спасил Бран от онзи дивак, но вместо това само го сгълчаха, сякаш беше някой готвач, прегорил гозбата.

— Трябва да поговорим двамата, чичо — каза Теон. Дагмър не му беше истински чичо. Беше само заклет мъж с може би щипка от кръвта на Грейджой отпреди четири-пет поколения, и то откъм грешната страна на завивката. Въпреки това Теон винаги го беше наричал чичо.

— Че ела на палубата ми тогаз. — От Дагмър няма да чуеш „милорд“ и разни такива, не и докато стои на своята палуба. На Железните острови всеки капитан беше крал на борда на своя кораб.

Той се покачи на четири дълги крачки на палубата на „Пиещата пяна“ и Дагмър го поведе към тясната задна каюта. Там си напълни рог с вкиснал ейл и предложи на Теон същото, но той отказа.

— Не можахме да пленим достатъчно коне. Малко са, но ще трябва да се задоволя с колкото имам. Колкото по-малко мъже, толкова по-голяма слава, нали така.