Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Значи и това ще го добавим в сметката — обади се Рени. — Всичките онези щуротии — и после пращат двойка шпиони, които изглеждат като излезли от някоя детска интерактивна игричка — „Борак, господарят на каменния век“ или нещо такова.
— За шпиони, които идват в Дървесната къща, е доста умно — нехайно подхвърли Сингх. — Тук всички са откачалки. Казвам ви, работил съм за тоя тип Атаско и той изобщо не е тъп. Лигав е като слуз на плужек. — Той вдигна ръка и отново се заслуша в беззвучния глас. — Е, това е нещо. Да. Задръжте ги. Ще дойда да говоря с тях, когато свърша тук. — И пак се обърна към тях: — Очевидно преди това тия са се мотали с хлапетата от клуба, така че можем да получим някаква информация от тях. Да разговаряш с тези хлапета обаче е все едно да приказваш със статично електричество…
!Ксабу, който разглеждаше внимателно изображенията на натрапниците, се приближи до Рени.
— Какво ще правим сега?
— Можем да се опитаме да разберем повече неща за Адърланд — обади се Мартин. — Опасявам се, че са били толкова внимателни с информацията, колкото и с другите форми на сигурност, но може пък да успеем да…
— Правете, каквото си щете — прекъсна я Сингх, — но ще ви кажа аз какво ще направя. Ще отида да намеря тия копелета.
Рени се втренчи в него.
— Какво искате да кажете?
— Точно това, което казах. Тези хора си мислят, че могат да се крият зад парите си в къщите си крепости и в корпорациите си. И най-вече си мислят, че могат да се скрият в скъпата си мрежа. Аз обаче съм помагал да се построи тая проклета мрежа и се хващам на бас, че мога да се промъкна обратно в нея. Нищо не може да свърши работа по-добре от един малък старомоден акизу. Нали искате да ги съдите? Ами хайде тогава. Когато свършите с цялото това търчане, аз отдавна ще съм умрял. Нямам намерение да чакам.
Рени не успяваше да проследи мисълта му.
— Ще отидете в този Адърланд, това ли искате да кажете? Правилно ли разбрах? Просто ще пробиете защитата, ще поразгледате и ще попитате хората вътре: „Ей, случайно някой от вашите да е пращал деца в кома или да е убивал приятелите ми?“ Страхотен план. Сингх изобщо не се притесни.
— Ти прави, каквото искаш, девойче — това тук не ти е казарма. Просто ти казвам какво смятам да направя аз. — Млъкна и прехапа устна. — Но ще ти кажа и нещо безплатно. Искаш да разбереш къде се намира този твой град, така ли? Защо изглежда толкова истински, а не можеш да го намериш никъде в познатия свят? Ами защото е в мрежата на Атаско.
Рени не каза нищо. Думите на стареца звучаха правдоподобно.
— Този Адърланд е в центъра на загадката — заговори бавно Мартин. Нарисуваните от Да Винчи очи се бяха съсредоточили върху нещо, което не се намираше в стаята. — Май всички пътища водят натам. Той съществува, той е някакво място. За създаването му са изразходвани невероятни суми. Най-големите умове на две поколения са се мъчили над него. Заобиколен е от секретност. Какво може да иска това Братство на Граала? Просто да набавя и да продава органи? И само това да е, си е достатъчно ужасно. Или е нещо по-голямо и много по-трудно за разбиране?
— Какво например — да завладеят света ли? — Сингх грубо се разсмя. — Хайде бе, това е най-старото и най-скапаното клише от книгите. Освен това, ако тези хора са такива, каквито изглежда, че са, те вече притежават половината свят. А че нещо са намислили, няма съмнение.
— Има ли там някаква планина? — неочаквано попита !Ксабу. — Огромна черна планина. Върхът й е чак в облаците.
Никой не отговори, а Сингх сякаш малко се подразни, но Рени внезапно усети как някакъв спомен, неясен откъслек от сън, преминава през паметта й като хладен повей. Черна планина. И тя я беше сънувала. Може би Мартин беше права. Може би наистина всички пътища водеха към Адърланд. Ами ако Сингх беше единственият, който можеше да я вкара там…
— Ако наистина се вмъкнете — каза тя, — можете ли да вземете с вас и други хора?
Старецът вдигна вежди.
— За себе си ли говориш? Искаш да дойдеш с мен, така ли? Казах ти, че това тук не е казарма. Но щом аз ще върша работата, то аз ще командвам. Би ли могла да го преживееш, Шака Зулу?
— Да. Поне така си мисля. — Изведнъж, съвсем необяснимо, тя откри, че е започнала малко да харесва това смахнато старче. — Не разполагам обаче с прилично оборудване — дори и това тук вече няма да мога да го използвам — посочи тя сима си. — Току-що ме изхвърлиха от работа заради тези неща.
— Имаш комуникатор и очила, Рени — напомни й !Ксабу.
— Не става — властно махна с ръка Сингх. — Домашна система? Някоя от онези кутийки на „Критапонг“ или нещо такова? Това може да отнеме часове, дори дни, и то само за да се вмъкнем вътре. Даже и преди двайсет и пет години сигурно би било почти невъзможно човек да се вмъкне в тази система. Един Господ знае доколко са усъвършенствали защитата оттогава. Ако някой от вас идва с мене, трябва да е готов да остане включен часове наред. После, ако се промъкнем, ще имаме нужда от най-доброто входно-изходно оборудване, което можем да намерим. Този град, който ти е направил такова впечатление, е показателен пример за процесорната им мощ. Там има невероятно количество информация — абсолютно всичко, и всяко нещо може да е важно.