Господарка на Империята

Люджан беше едновременно повече и по-малко от сивия воин, когото бе спасила от съществуването без господар. Угризението за тази промяна стегна гърлото й. Трудно й беше да диша, още по-малко да остане безизразна, както се полагаше за цуранска благородничка.

Магът чо-джа махна с единия си преден крайник и се появи слуга с оръжията на Люджан. Приклекна и ги остави в краката му.

— Нашият кошер няма знание за начина на употреба на тези защити — заяви магът чо-джа и Мара разбра какво иска да каже: че слугата не може да помогне на Люджан да се снаряжи.

Пристъпи напред и заяви:

— Аз ще помогна на моя Боен водач.

Думите й отекнаха под купола.

Магът махна с десния си преден крайник, разрешаваше й.

Мара се наведе, взе един от наколенниците и погледна Люджан. По леко извитите му вежди разбра, че е изненадан, но и тайно зарадван. Усмихна му се, после клекна, за да му завърже наколенника. Не проговори. Нямаше нужда. От безпрецедентното й поведение той щеше да разбере колко високо го цени.

Всъщност боравенето с броня не беше непознато за нея. Беше препасвала много пъти меча на Хокану, а преди него — на първия си съпруг Бунтокапи. Като дете си беше играла на голяма с брат си Ланокота — помагаше му да препаше учебния си меч за упражненията с Кейоке.

Люджан й кимна, за да я увери, че е стегнала връзките правилно — достатъчно здраво, за да държат, но не прекалено, за да не ограничават движенията му. Тя продължи и свърши с препасването на меча, който толкова пъти я беше спасявал.

А после докосна ръката на Люджан за сбогом.

— Нека боговете яхнат меча ти — промълви ритуалната фраза, която си казваха воините, когато тръгваха на смъртен бой.

Люджан вдигна ръка и затъкна един паднал кичур зад ухото й. Тази фамилиарност можеше да е нахална, но Люджан беше заел мястото на мъртвия брат в сърцето й.

— Лейди, не скърби. Ако можех да преосмисля решенията, които съм взимал в младостта си, щях да преживея всичко отново. — Устните му се извиха в бледо подобие на старата му наглост. — Е, може би не съвсем всичко. Имаше един-два случая с неразумни залози и една дебелана в един бардак, обидих я незаслужено…

— Времето за двубоя дойде! — прокънтя гласът на мага чо-джа и един от стражите пристъпи към кръга.

И зачака там. Острите му като мечове предни крайници блестяха в меката светлина под купола.

Люджан дари Мара с най-безгрижната си усмивка, а после изправи глава и зае мястото си срещу него.

Люджан не трепваше. Тази битка щеше да е последната му и това го успокояваше. Тук, на ръба на кръга на двубоя, нямаше неизвестни, за които да се тревожи: изходът от битката щеше да е един и същ все едно дали щеше да спечели, или да загуби. Нямаше да излезе жив от този кръг. Да съжалява, че събитията не са се разиграли другояче, означаваше да похаби силата си и да изгуби куража си. Беше цурански воин и не беше предал никого. Беше служил на господарката си добре. Никога не беше обръщал гръб на враг. Според всичко, в което бе научен да вярва, смъртта му щеше да е кулминацията на чест, а честта беше по-свята от самия живот.