Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
Погледна господарката си. Очите му бяха затрогващо дълбоки.
— Много по-просто беше да ти се възхищавам отдалече, лейди, и да браня живота ти като свой, вместо да преживявам възможността да се сбъдне кошмарът, който все още ме кара да се будя целият в пот.
Мара хвана ръцете му и каза тихо:
— Нито ти, нито някое твое неродено дете в този кръг на Колелото на живота няма да остане бездомно. Защото много се съмнявам, че някой от двама ни ще се измъкне жив от този затвор.
Люджан се усмихна със странна ведрост.
— За мен беше гордост да ти служа, лейди Мара. Но ако оцелеем, моля за едно благодеяние: да ми заповядаш да си намеря жена и да се оженя!
Мара го погледна и се усмихна с искрена обич.
— Люджан, познавам те достатъчно добре и се съмнявам, че ще трябва да ти заповядам нещо, което явно е на сърцето ти. Но първо трябва да оцелеем. — Загърна се с ръце като да се опази от студа и добави: — Сега да поспим, Люджан. За да сме готови за утре.
23.
Двубой
Сънят се оказа невъзможен.
След странно интимното споделяне на съкровени неща с Люджан Мара не изпитваше охота за разговор. Люджан също седеше безмълвно. Чо-джа бяха взели и бронята му заедно с меча и сега, само по риза, той изглеждаше странно уязвим и някак смален.
Докато го гледаше, Мара бе принудена да признае човешката му страна, мъжа в него, който никога нямаше да изпита бащинството, и изненадващо нежната утеха, която й бяха дали ръцете му, по-привикнали с дръжката на смъртоносния меч. Сякаш предстоящата съдба беше нещо несъществено, той се беше отдал на съзерцание: воинската дисциплина беше изтласкала всички тревоги, за да съхрани сила, нужна за битката.
Самата тя, въпреки обучението в храма на Лашима, бе останала без тази утеха. Изпитваше гняв към несправедливата съдба, обрекла я на невъзможност да защити обичните си хора — всички хора всъщност. Колкото и да се опитваше, не можеше да се отпусне.
Унизителният затвор я вбесяваше. Магическата килия ги изолираше от всичко друго и Мара се запита дали дори боговете могат да чуят молитвата й. А без прозорци, без звуците от външния свят минутите се точеха тягостно.
Но утрото щеше да дойде неизбежно.
И все пак, въпреки мъчителната агония на чакането, утрото я завари неподготвена. Стените изчезнаха в магически вихър от светлина и на мястото им се появиха стражи чо-джа.
Мара се изправи, хвана сухите ръце на Люджан в лепкавите си длани, погледна безизразното му лице и изрече ритуалните думи:
— Воине, ти служи с най-висока чест. Имаш позволението на своята господарка да потърсиш каквато смърт избереш. Бий се добре. Бий се храбро. Иди с песен на уста в залите на Туракаму.
Люджан коленичи пред нея. Този израз на почит, изглежда, изчерпа търпението на стражите, защото те пристъпиха напред и го вдигнаха на крака. Хванаха и Мара и я задърпаха през лабиринта от коридори.
Тя вирна брадичка, въпреки че гордостта изглеждаше безсмислена. Чо-джа не се възхищаваха от чест или кураж, всъщност изобщо не се интересуваха от човешкото достойнство. Мара си помисли, че много скоро ще се срещне с духовете на предците си. Но не така, както беше очаквала. Тук и сега най-бляскавите й цурански постижения и дори най-високата титла Слуга на империята изглеждаха празни. Сега бе готова да замени всичко това срещу един последен поглед към децата си или една нежна прегръдка на съпруга си.
Кевин се оказваше много по-прав, отколкото си беше давала сметка. Честта бе само една възвеличена дума за суета и безсмислен заместител на обещанието за продължение на живота. Защо чак сега бе успяла напълно да проумее какво подбужда съпротивата на Събранието? А ако помощта за разбиването на задушаващата им хватка над Цурануани не можеше да се намери тук и тези турилски чо-джа откажеха съюз, къде щеше да потърси Хокану ресурси, за да сложи край на тиранията на магьосниците? И да имаше отговори на това, щяха да си останат загадка.
Стражите бяха безразлични като ходещи статуи. Изведоха я от коридорите на мост, който искреше като стъкло. Мара погледна ясното небе, невероятно зелено и чисто. Въздухът миришеше на цветя и на лед от високите планински върхове. Тя попиваше тези наслади на живота, а също и красотата на кулите на Чака-а. Вървеше окъпана в стрели от светлина, хвърляни от слънчевите лъчи, и сърцето й се сви от безсмисления идващ край, от загубата на всяка надежда и свършека на всички неща.
Влязоха в прозрачния пурпурен купол, където предния ден я бе осъдил трибуналът. Сега залата бе празна, нямаше дори писари. Един-единствен магьосник чо-джа стоеше до очертан с червена боя кръг.