Господарка на Империята

— Кажи последното си желание, Мара от Цурануани. Утре призори ще бъдеш екзекутирана.

— Екзекутирана?! — В очите на Мара блесна гняв. — Не ние, вие сте варвари. Как така осъждате на смърт пратеник, без да сте го изслушали? Царица от вашата раса ме прати тук, за да преговарям с вас. Тя храни надежда за пленения народ на чо-джа в границите на империята и видя в мен шанса човешките злини от миналото да се поправят. Нима ще ме екзекутирате просто ей така, след като съм противник на Събранието и съм дошла тук да помоля за помощ срещу тяхната тирания?

Съществата я гледаха равнодушно с твърдите си като скъпоценни камъни очи.

— Кажи последното си желание, ако имаш такова — прокънтя гласът на говорителя им.

Мара затвори очи. Нима всичките й усилия щяха да свършат тук, и животът й също? Нима беше станала Слуга на империята, Управляваща лейди на Акома и съветничка на императора само за да умре в позор на чужда земя? Стисна зъби. Нищо не й беше останало, освен достойнството на народа й. Не вярваше вече в своята чест, след като беше чула какво са направили предците й срещу една мирна цивилизация. Тъй че гласът й прокънтя странно спокоен, когато заяви:

— Ето последното ми желание: вземете това. — Вдигна вълшебния дар, даден й от Гитания, който трябваше да е нейното свидетелство пред тези враждебни и чужди същества, и продължи: — Вземете този запис и го внесете в кошерната памет заедно с подробностите от моята екзекуция, така че всички от вашата раса, които тепърва ще дойдат на този свят, да помнят, че не само хората са жестоки. Щом моят съпруг и децата ми — всъщност щом моята фамилия, която е като мой кошер, трябва да ме загуби в отмъщение за договора, наложен от Събранието, тогава поне намеренията на сърцето ми трябва да оцелеят в кошерния ум на моите убийци.

Заявлението й бе посрещнато с неспокойно бръмчене. Обзе я ледена решимост.

— Това е последното ми желание! Почетете го или боговете дано прокълнат вашата раса до края на времето за това, че извършвате същата несправедливост, за която осъждате нас!

— Тишина! — Заповедният глас разтърси залата и отекна от кристалния купол с оглушителна сила. Мара се присви под съкрушителната му мощ и след миг осъзна, че говори магьосник чо-джа, изникнал сякаш отникъде в центъра на залата. Крилете му бяха изпънати, а знаците по тялото му бяха толкова многобройни и сложно заплетени, че погледът се замайваше. Очите му бяха твърди като леда в далечните планини.

— Дай ми го — каза магьосникът.

В тона му имаше чародейство, на което не можеше да се противопостави дори да искаше.

Обгърна я светлина, а когато се съвзе от шока на заклинанието, видя, че пак е в шестоъгълната килия без прозорци и врати. Но сега каменният под беше осеян с цветни възглавнички и имаше две спални постелки. На едната седеше отчаяният Люджан.

Щом я видя, той скочи и се поклони. В очите му се бе затаила безнадеждност.

— Разбра ли какво ще стане с нас, господарке?