Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Той… — Конрад Фанебюст прехапа устни.
— Да?
Събеседникът ми продължи да ме гледа изучаващо. Погледът му се спря критично върху мен, огледа джобовете ми, копчетата, обувките ми и пак се върна нагоре. После опря дланите на бюрото, понаведе се напред и каза с мек глас:
— Той напусна страната. Аз му помогнах.
— Така ли? — Чаках продължението.
— Да. Тогава, през месец януари, отидох при него във връзка с една специална работа. Бе идвал при мен, отчаян от положението, в което се намираше, казано по-замазано. Чувстваше се разбит от алкохола, изтерзан от мъчителни любовни отношения, угнетен от унизителната си декласираща бедност. Искаше да се измъкне — надалеч — от всичко. Да скъса всички връзки. Но държеше всичко да остане в тайна, никой да не знае нищо, дори тази жена — никой. Дойде при мен и ме помоли за помощ. Един стар боен другар… Не можах да му откажа.
— Така ли?
— Не! Имах връзки, в други страни. Испания, Португалия, на много места. Помогнах му да напусне страната, осигурих му билет, човек, който да го посрещне там, закъдето замина. Дадох му и пари, с които да може да се оправи на първо време.
— Заем?
— Да кажем, просто пари. Всъщност аз му ги дължах. Бях се настанил вече на слънчевата страна, а той оставаше да зъзне в сянка, някъде долу в низините.
— Но по-късно какво стана?
— Какво по-късно?
— Нали поддържахте връзката?
— О, не. Това беше условието. От негова страна. Всички връзки трябваше да се прекъснат. Той приключваше с Норвегия завинаги и за свое добро.
— Все едно, че е умрял?
— Да. И наистина имаше хора, които бяха сигурни в това. Целта беше постигната.
— И направихте всичко това за него безвъзмездно?
— Вече казах! Пък и какво ли би могъл да ми даде той в отплата?
Задържах погледа му. Гледахме се. Зениците му потрепваха почти невидимо и усетих как собствените ми очи сякаш започват да се смаляват.
Наруших пръв тишината:
— Шауер-Юхан е имал връзки с докерите. Не е изключено да си е набавил ключ за входната врата към района на складовете в Нурднес.
— Защо пък в Нурднес?
— Там Харалд Юллвен е бил пребит до смърт. Според следите, оставени в снега, убийството е било извършено най-малко от двама души.
Погледът на очите му внезапно се втвърди, а устата му се изпъна като сива струна, като трамплин, от който думите отскочиха като дребни мускулести акробати:
— Е, и? Какво от това? Нима не си го беше заслужил?
40
Конрад Фанебюст беше побеждавал в много по-тежки битки, бе срещал по-силни противници от мене и бързо си възвърна спокойствието. Гласът му прозвуча отново ниско и топло, когато каза:
— Добре, ще призная. Ние видяхме сметката на Ротеифтен, Юхан Улсен и аз.
Той отвори една табакера, извади цигара, предложи и на мен. Казах: „Не, благодаря“, и той запали своята. После се отпусна тежко в дълбокото кресло. Огънчето на цигарата му се отразяваше двойно в стъклените врати на библиотечните шкафове. Сякаш вече не бяхме сами, а в приятна компания, припламваха цигари, говорехме си на „ти“.
Конрад Фанебюст поде:
— Ще ти разкажа цялата история, Веум, така, както се случи. Но ще ти я разкажа само сега, веднъж завинаги, и никога повече няма да се върна към нея. Ако ти хрумне да разследваш случая, това ще си бъде за твоя сметка. Накратко казано — изключително за твое сведение. Няма да ни отнеме много време.
— Добре, превръщам се в слух и внимание.
— Както вече ти казах при последния ни разговор, ние знаехме, че Харалд Юллвен е Ротеифтен, но никога нямаше да можем да го докажем. Годините минаваха, умираха стари бойни другари, а Харалд Юллвен се разхождаше на свобода, пращящ от здраве и едва ли не с най-чистата съвест на света. Озлоблението ни срещу него нарастваше с всеки изминал ден, ликвидирането на Ротеифтен бе останала една наша неизпълнена задача, разбираш ли? По време на войната бяхме решили, че е изключително важно да го премахнем, пък дори и да го открием след края й. Трябваше да му отмъстим. Но ти знаеш как стана: мирът дойде и ние сложихме оръжие като всички други. Ялмар обаче служеше на правдата. Без доказателства не искаше да предприемем нищо. Ала къде, по дяволите, можехме да ги намерим? Така че…
— Да?
— Потърсих Юхан. Изложих му своята идея да вземем правосъдието в собствените си ръце и да свършим веднъж завинаги с Ротеифтен. Трябваше да го примамим на някое безлюдно място и да му дадем заслуженото. Юхан се съгласи. Той предложи района на складовете в Нурднес, разположен хем централно, хем встрани, пък и… да… — Кратък поглед към мен: — Той наистина имаше ключ от там.