Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Но той не я беше забравил. Имаше мигове, странни и почти плашещи мигове, когато се бе чувствал почти сигурен, че я привлича толкова, колкото и тя него. Очите й изглеждаха толкова големи, когато го гледаше, толкова жадуващи да го поемат, като че ли се стараеше да запомни всяка негова черта. Можеше ли това да е само въображението му? Те наистина бяха преживели заедно едно безумно и почти невероятно приключение и почти съвсем сигурно беше, че тя го смята за приятел… но дали го смяташе за нещо повече?

Споменът за нея, както бе изглеждала в Наглимунд, нахлу в ума му. Бе облечена в небесносиня рокля — и внезапно бе станала почти ужасна в своята завършеност, толкова различна от дрипавото слугинче, което бе спало на рамото му. И все пак в тази синя рокля беше съвсем същото момиче. Тя се бе държала доста колебливо, когато се срещнаха в двора на замъка — но дали това беше от срам заради номера, който му бе погодила, или от безпокойство, че възобновяването на положението й би могло да ги раздели?

Беше я видял на върха на една от кулите в Хейхолт: косата й беше като златна коприна. Саймън, бедният прислужник, я бе гледал и се бе чувствал като торен бръмбар, уловил слънчев лъч. И лицето й, толкова живо, толкова бързо променящо се, пълно с гняв и смях, по-непостоянно и непредсказуемо от лицата на всички жени, които бе виждал…

Беше безполезно да си мисли такива неща, каза си той. Беше крайно невероятно тя да си е мислила за него като за нещо друго освен като за дружелюбен слуга, като децата на прислугата, с които отрастваха децата на благородниците, но които бързо се забравяха, когато те порастваха. И, разбира се, дори да държеше малко на него, нямаше никаква вероятност от това да излезе нещо. Нещата просто си бяха такива, или поне така го бяха учили.

И все пак той бе обикалял по света вече доста дълго и беше видял доста странности, при които непоклатимите факти от живота, на които го бе учила Рейчъл, изглеждаха много по-трудни за вярване. По какво все пак се различаваха обикновените хора от тези с кралска кръв? Джосуа беше добър човек, умен и сериозен — Саймън ни най-малко не се съмняваше, че ще стане прекрасен крал — но брат му Елиас се бе оказал чудовище. Би ли могъл който и да било селянин, измъкнат от ръжените ниви, да причини по-голямо зло? Какво толкова свещено имаше в кралската кръв? И сега, когато се замисли над това, нима самият крал Джон не беше произлязъл от семейство селяни — или равни на селяни?

Щура мисъл му хрумна изведнъж: какво щеше да стане, ако Елиас бъдеше победен, а Джосуа умреше? Ако Мириамел не се върнеше? Тогава някой друг трябваше да стане крал или кралица. Саймън знаеше малко за светските дела — поне за тези извън заплетеното му пътуване през последната половин година. Имаше ли други с кралска кръв, които биха се появили и биха претендирали за Престола от драконова кост? Онзи тип от Набан, Бигарис или как там се казваше? Кой беше наследник на Лут, мъртвия крал на Хернистир? Или старият Исгримнур, ако въобще се върнеше някога? Него поне Саймън можеше да уважава.