Виелица на сенките [bg]

— Разбира се.

Арцивус със стон се надигна от стола си, облягайки се на тоягата, и като повика своя ученик — Родерик, напусна шатрата.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, татко.

— Знам. Арцивус никога не ме е разочаровал. Как са твоите хора?

— Кавалерията е готова за битка.

— Заповядай им да се спешат. А конете пратете в обоза.

— Но…

— Слушай какво ти говоря. Всички да слязат от конете. От кавалерия в центъра полза няма. Когато заговорят гномските оръдия, конете ще обезумеят и в най-добрия случай ще развалят строя, а в най-лошия ще се разбягат по цялата линия на отбраната. По-добре пет хиляди спешени кавалеристи да подсилят пехотата и да спрат онези, които ще пробият до Играещите с вятъра, отколкото да унищожат собствените си другари по оръжие. Спешете се. Знам какво говоря.

— А ако срещу нас излезе тежката кавалерия на Рачешкото херцогство?

— Тогава ще заповядаш на стрелците да стрелят по конете. Не е рицарско, но пък е ефективно.

— Добре, татко, така и ще направя.

— Изми, момчето ми, вземи всичките си хора от моята шатра. Ще мина с „бобрите“.

— Задължение на кралската гвардия е да охранява своя крал.

— В мирно време. По време на война за това си има Боброви шапки. Вземи всички свои хора, скоро ще е нужен всеки човек.

— Жалко, че баща ми не е тук — каза с горчивина Изми. — Той би могъл да убеди ваше величество.

— Аз също съжалявам, че граф Алистан сега е далеч.

— Ваше величество! — в шатрата влетя поредният адютант. — Конните стрелци на барон Тога се сблъскали с авангарда на Неназовимия и след кратка схватка отстъпили в Регската гора под прикритието на Нуад!

— Започна се. Командващите армиите — при мен!