Виелица на сенките [bg]

— Не се опитвай! — процедих аз, обръщайки се към нея.

Тя сякаш не чу. Гръмки стъпки, раздали се от коридора, водещ към кръчмата, известиха нас и странните непознати за приближаването на поне двама гости. Лично аз лесно разпознах влачещите се стъпки на Халас. Собственикът на кръчмата бързо се мушна под тезгяха. Това послужи като сигнал за действие.

Кли-кли небрежно щракна с пръсти и зад нас за миг избухна ярка светкавица. Раздадоха се вопли на болка и ярост. Двама от гадовете закриха очи с ръце, още един продължи да крещи и да се търкаля по пода. Останалите, макар и зашеметени от неочакваната магия, се втурнаха към нас. Всеки стискаше в ръце нещо остро и опасно за живота. Без да се церемони, Кли-кли хвърли първата двойка ножове, аз стрелях с арбалета и веднага започнах да презареждам оръжието, гоблинката метна втора двойка ножове. Мумр препречи пътя на нападателите, размахвайки биргризена наляво и надясно. Заплахата от разфасоване накара момчетата да забавят ход и да бъдат по-предпазливи, а после Халас и Змиорката нахълтаха в залата. Дивите изобщо не полюбопитстваха защо е цялата тази работа. За да започнат да действат им беше напълно достатъчно да ни видят притиснати към тезгяха от петима злобни и въоръжени до зъби мъже. Веднага се включиха в схватката, Мумр не остана по-назад. Падаха маси и пейки. Аз не посмях да стрелям, за да не улуча някой от нашите. Но Кли-кли, без да се замисля, хвърли моята халба и улучи един от нападателите точно в главата. Халас безмилостно довърши падналия и последният останал жив разбойник, осъзнавайки, че работата не върви на добре, се втурна към вратата. Стрелях, но за съжаление пропуснах. Човекът изскочи на улицата, а Змиорката се хвърли след него. Раздаде се писък и след миг в кръчмата влезе навъсения Еграсса с окървавен кинжал в ръка.

— Само не ми казвайте, че този е бил последният и не сте се сетили да оставите поне един жив.

— Този беше последният, Еграсса. Ти през прозореца ли излезе?

Елфът не отговори на Кли-кли, само изруга.

— Всичко беше малко неочаквано. Изобщо не се сетихме за „език“.

— Сам съм си виновен, Змиорка. Не трябваше да убивам беглеца. Но вече нищо не може да се направи.

— Какво искаха тези нещастници? — Халас изгледа смръщено търкалящите се по пода трупове. — Голяма бъркотия стана тук!

— А къде е ханджията?! — сетих се аз.

— Тук съм, благородни господа — чу се треперещ глас изпод бара.

Мумр бръкна с ръка отдолу и измъкна уплашения ханджия.

— Сега ще ни кажеш какво искаха твоите приятели!

— Те не са мои приятели! Не! — с ужас проблея уплашения човек.

Ако Фенерджията не спре да прави такива страховити физиономии, този чичо със сигурност ще припадне.

— Не са ли? Тогава кои са?! Казвай!

И ханджията, стенейки и кършейки ръце, разказа. Били пристигнали в кръчмата привечер на предния ден, уплашили го до смърт с нож и го посъветвали да бъде по-тих от водата и по-нисък от тревата, тоест да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Постоянните посетители на кръчмата не били глупаци и избягали от опасното място, без дори да платят. Наблизо нямало нито стражници, нито егери, така че му оставало само да се моли на боговете и да се надява, че всичко ще свърши добре. Преди това никога не бил виждал тези хора, но определено не били разбойници. Веднага се виждало, че са сериозни хора.