Виелица на сенките [bg]

Денят обещаваше да бъде ясен въпреки факта, че предната нощ отново валя сняг и цялото небе беше покрито с облаци. Дори студът, който от седмица беше стиснал целия север в студената си прегръдка, беше отстъпил за известно време и войниците спряха да се притесняват, че оръжието ще замръзне в ръцете им.

От ранна утрин армията на Сталкон очакваше появата на армията на Неназовимия. Конното разузнаване беше докладвало, че до предните отряди на противника има не повече от два часа път. Казаха също, че срещу непълните двайсет и осем хиляди от армията на Валиостр Неназовимият ще изправи минимум шестдесет. Страшна, колосална цифра!

Лейтенантът на кралската гвардия Изми Маркауз вдъхна с пълни гърди свежия сутрешен въздух. Днес ще им бъде трудно. Кралят и неговите командващи успяха да направят чудо и дори при отсъствието на двете северни армии бяха събрали осемнайсет хиляди редовни войници, три хиляди наемника и седем хиляди опълченци. Кралят чакаше още петнайсет хиляди, които в бърз марш се придвижваха към Авендум от границата с Исилия, но дори на глупаците беше ясно, че тези хиляди няма да успеят и ще пристигнат чак когато битката ще е спечелена или загубена.

— Какво мислите, лейтенант? Напечено ли ще е?

— Напечено ще е, Вартек. Ще трябва да се постараем.

— Мястото е наистина лошо.

— Не намерихме нищо по-добро. Нали не искаме да посрещаме гостите в Авендум? Стените няма да ни спасят, а тук самата земя е на наша страна. Как са момчетата?

— Спорят кой първи ще убие вражески воин.

— Те много добре знаят, че кралската гвардия няма да влезе в битка, докато не стане съвсем зле. Нашата задача е да пазим краля.

— А Бобровите шапки за какво са? — недоволно измърмори Вартек. — Чух, че ще сложат всички ни в левия резерв на центъра.