Диамантен меч, дървен меч [bg]

Господарят на Пороя просто я бутна надолу. Вятърът натика понечилият да излети вик обратно в гърлото.

А нозете й усетиха опора. Незрима, но здрава.

Без да разбира какво става, Ахата вървеше като препарирана над пропастта. Вървеше по въздуха. И чуваше отзад чудовищният смях на Господаря.

С всяка крачка замъкът се приближаваше. С всяка крачка вцепенението се разсейваше. Съзнанието й постепенно се избистри.

Замъкът. Тя, Ахата, ще влезе в него. И ще остане там. Ще остане докато... докато не овладее Силата... докато не проумее какви са били прозренията на Илейна... а след това ще се завърне като могъща вълшебница. Чародейка на своя народ.

И ще премине над Auerthrin-diDhaan, Страната на Пролетния вятър като пречистваща буря, като ураган. Страната на народа си. Отдавна загубената страна.

Ще освободи земите на тази своя страна. О, това ще бъде жестоко отмъщение! Ще пролее реки от кръв, ще заличи и седемте ордена като плесен в килера, ще изтръгне Имелсторн от мръсните ръце на човеците, ще възвърне на Дървения меч полагащата му се слава, а сетне... сетне ще го окачи над трона си. Цариците имат тронове. Ще я издигнат за царица. И тя ще управлява мъдро и справедливо, а дълги векове подир смъртта й, която все някога ще настъпи, хуманусите ще я помнят като Сеамни Велика, Сеамни Страховитата, Сеамни Отмъстителката... и ще плашат децата си с името й!

...Ахата не забеляза кога се е озовала пред пръстена черни стени. Пропастта бе преодоляна. Едва сега девойката се усети, че трепери и че дрехите й са подгизнали от пот.

Тя протегна ръка. Каменните зидове пред нея внезапно станаха прозирни, камъни от въздух. Не разбираше дали ще мине през тях като през мъгла, или ще се блъсне в твърдите стени. Знаеше само, че не бива да спира - навярно Господарят на Пороя отново я подлагаше на изпитание. А може би я вкарваше в клопка...

Ахата продължи, като неволно замижа, дори се сви в очакване болезнено да връхлети върху стените... Не усети никаква съпротива. Когато след няколко крачки отвори предпазливо очи, вече се намираше във вътрешния двор на твърдината. Стените пак бяха станали мрачни и непроницаеми.

Замъкът не бе голям, както изглеждаше отвън. Надали имаше два пъти по петдесет стъпки до отсрещната стена. Зиданият пръстен заграждаше павирана кръгла площадка, в средата на която се извисяваше тънката кула - отдолу приликата й с турнирно рицарско копие бе оше по-силна. И никакви други градежи. Ахата се учуди - никой, даже смахнатите хумануси не строяха замъци по този начин. Но, досети се тя, местният стопанин сигурно не се вълнува от правила, след като може сам да си ги измисля.

Тъкмо се сети за него и...

Великанът стоеше до входа в кулата. Отвъд прага се виждаха няколко стъпала и обикновена, за разлика от пропускливите стени, врата. Изглежда бе отлята изцяло или бе измайсторена от ковано желязо. Беше достатъчно висока за Господаря на Пороя и богато украсена - различаваха се фигурки на хора, чудовища, дракони, елфи, джуджета, обитатели на дълбини земни и морски, какви ли не създания. Биещи се, пируващи, мирно беседващи... Ахата премига.