Диамантен меч, дървен меч [bg]

Клара с нищо не се издаде, че е забелязала пришълците. А те умееха да се прикриват. Вероятно даже най-добрата от местните чародейки, как й беше името, ах, да - Сежес, дори тя надали би ги видяла. Мисълта за това погъделичка самолюбието на Клара. Но тя потисна въздишката си. Игнациус искаше от нея да не се забърква в битки. Само да наблюдава. Но нима на Клара Хюмел, която има зад гърба си почти три дузини спечелени войни, й отива да се задоволи с ролята на съгледвач? И вместо истинска плячка да донесе някакви си там "сведения"?

"Ха, как пък не! Нека засега тварите си мислят, че крадешком ме заобикалят, че те са ловците. Да, ама не. После ще се окаже, че криво са си правели сметките."

Клара дебнеше - внимателна и напрегната като тигрица.

"Хайде... хайде, по-близо... по-близо! Демони да ви вземат..."

Тя леко се обезпокои, когато пришълците-сенки станаха повече от десетима. На непознат противник не бива да се позволява да постигне числено превъзходство. Дори когато врагът е с размери на буболечка. Да не говорим за по-едрите като тези тук.

Мислите на вълшебницата сякаш почукваха отвътре по слепоочията й. Хладни, ясни мисли. Реши, че е късно да отстъпва. Игнациус щеше да получи не само увлекателен разказ, но и, ако е рекла Съдбата, цял пленник, който наистина щеше да е голям сладкодумник.

Архимагьт. ако я наблюдаваше в този миг, навярно би възкликнал протестиращо. Ала Игнациус бе далеч, за да я спре или подкрепи. Клара стремително, с някакво момичешки хазарт, забравила за своите триста и кусур години, възбудено сплиташе заклинание. Бе сложно и екстравагантно, насочено към залавяне на една от тварите, като заедно с това би отворило Врата за спешно завръщане... не в Долината, разбира се! Клара не бе вчерашна -никой не влачи опасен звяр в къщата си. Щеше да попадне в един сляп свят без слънце, луна и звезди, в царство на вечната нощна дрямка, в което земната твърд не е осквернена с живот. Идеален затвор. На Игнациус щеше да му се наложи да раздвижи старите си кости, за да разпита плененото... нещо. "Готово! Елате насам, гълъбчета!"

Стегнат в примка въздух литна напред, разпорвайки сумрака отвъд градската стена. Почти едновременно със запращането на заклинанието, Клара видя напълно изскочилата в света на Мелиинската империя твар. Наистина приличаше на морска котка -остри като ножове плавници-криле, свито в двоен пръстен жило-опашка, цялото осеяно със синкаво-стоманени шипове. Сноповете пипала по муцуната настръхнаха, внезапно се отвори много широка паст... Подир първото изчадие от Пътеката се появи второ, а сетне - всички останали.

Пришълците се сблъскаха със заклинанието на Клара и въздухът закънтя като стъклен - удариха се една о друга наистина сериозни сили. Вълшебницата стъписано успя да забележи как първият звяр стремително разгъна жилото си и шибна с него незримия магически клуп - ударът отекна в гърдите на Клара, сякаш сърцето й изтръпна, както изтръпват ръцете на неопитен дървосекач, неумело халосал твърд дънер с особено корава дървесина...