Диамантен меч, дървен меч [bg]

Пътят за бягство на Фесис бе отрязан. Воинът на Сивото братство бе единственият жив на затрупания с мъртви тела площад, без да броим подземните гадини (които между другото не бяха точно живи). С гърба си усещаше опрял в плешките му поглед. Извънредно злобен поглед.

"Не мърдай!" - прозвуча беззвучна магическа заповед.

Той и не възнамеряваше да бяга. В улиците, водещи към площада с кулата, кипеше ръкопашната схватка, разбита на множество мелета - гражданите на Мелиин и гадините от катакомбите продължаваха да се изтребват, а от смрадливите ями извираха нови и нови попълнения за армията на подземните обитатели на столичния град.

Младежът бе готов да отправи молитви към боговете, та хората да устоят... поне да оцелеят, ако не надвият...

"Ами аз?" - запита се веднага след това.

"Аз съм загубен" - отвърна си сухо.

Нямаше как да се измъкне. Беше на прицела на маговете в кулата. Кой знае що за заклинание му готвеха.

За съжаление, можеше да си го представи...

Последва втора беззвучна и безсловесна заповед - да хвърли оръжието.

"А, не! - Фесис криво се усмихна. - Тук не сте познали, драги ми господа!"

Той се обърна бавно към кулата.

Играеше си с огъня. Но нямаше друг изход. Не биваше да го заловят отново. Този път нямаше да му позволят да офейка...

"Хвърли оръжието!" - наредиха му от кулата, малко по-нетърпеливо.

Фесис бавно вдигна свободната си ръка... и изпъна пръст в известния на всеки мелиински гамен неприличен жест, за който от възпитан човек можеш да отнесеш шамар, а от друг - и по-лошо.

Маговете се окопитиха бързо. Но младежът просто направи крачка встрани и изчезна в единия от разцепилите площада трапове. А там, където току-що бе стоял, като цирей се изду огнен мехур.