Диамантен меч, дървен меч [bg]

Треперещите, загубили ума и дума от страх магове бяха насметени като стадо за оглед пред Императора. Стрелците вдигнаха арбалети. Колкото и бързо да бе едно заклинание, късата желязна стрела често го изпреварваше. Изглежда, вълшебниците схванаха намека - свиваха се и дори не се опитваха да чародействат.

Ала не всички от адептите на Дъгата се оказаха страхливци.

- Какво сме ти сторили, убиецо! - извиси се младежки глас над тълпата пленници. Девойка на двайсетина години, с разрошени руси коси, пристъпи напред, стискайки с ръце разкъсаната си рокля на гърдите. - Какво ти сторихме?! Вярно ти служихме! А ти...

Владетелят с каменно лице слушаше пороя объркани обвинения и проклятия. Държеше пръстена с черния камък пред себе си, така че всеки от маговете да си даде сметка какво го очаква, ако посмее да окаже съпротива.

Вълшебницата се задави в ридания и Императорът невъзмутимо отвърна:

- Осъждам те с дадената ми власт за публично оскърбление на коронована особа. Престъплението се наказва със смърт.

Присъдата е окончателна, не подлежи на обжалване и ще се изпълни незабавно.

Той си позволи няколко мига да остане неподвижен, наслаждавайки се на безсилния животински ужас, който бликна в очите на жертвата, и на вцепенените, пребледнели лица на останалите пленници.

Сетне рязко изтръгна меча от ножницата. Самото изваждане на оръжието се превърна в замах, острието изсъска, цепейки въздуха. Обезглавеното тяло остана за момент на крака, кръв на тласъци пръскаше от жилите, после меко като чувал с вълна се строполи върху шестоъгълните плочки на двора.

Втрещените магове, зарязали всякакви помисли за вълшебства, се блещеха и пулеха към отсечената глава на девойката. Светлите коси бяха окървавени, устата - изкривена от агонията, очите гаснеха и помътняваха...

"Сега вече ги убедих, че не се шегувам" - помисли си Императорът и избърса меча с напарфюмирана кърпичка. Парчето плат с извезан василиск бе небрежно запокитено върху тялото на обезглавената вълшебница.

Маговете миришеха на страх. Желанието им за борба бе прекършено. Императорът забеляза как неколцина нещо си зашепнаха, сочейки с леки кимвания бялата му рицарска ръкавица. Очите им се разширяваха още повече.

"Какво да ги правя сега? - запита се владетелят. - Да ги държа в плен ще е по-опасно, отколкото да воювам с тях... Остава ми само един изход"

Императорът късо махна с ръка.

- Стрелци, залп!

Пръстите на войниците дръпнаха тетивата, още преди да осъзнаят заповедта. Великолепна армия.

Пронизаните магове падаха един върху друг, някои се сгърчваха и затихваха.

- Проверете за живи и ги довършете - нареди Императорът и загърби труповете.

Небесната дъга вече нямаше да има нито сън, нито покой,  докато не го накара да плати за извършеното. Навярно ордените  биха могли да простят жертви в битка, но клане на пленници... Той  знаеше - вече наистина нямаше път назад.

И кой знае защо не изпита и капка страх.

Бялата ръкавица от кост на незнаен звяр стоеше на ръката му  като излята.