Републиката на крадците [bg]

— Не можеш въобще да не разбираш… знаеш ли колко плащат за червенокоски в Джерем? Знаеш ли какво правят с нас, ако сме непорочни? Създателя на крадци знаеше и го смяташе за толкова ужасно, че дори неговата съвест не можеше да го понесе. Разбираш ли? Тоя вампир би чукал и мъртъв плъх, ако можеше да спечели нещо от това, но продажбата на червенокоски беше твърде долна. Той беше този, който ме научи да си държа косата боядисана и прибрана.

— Чувал съм за тези неща, но никога, никога не съм си мислил за теб…

— Първо режат — каза Сабета. — От самите органи на момичетата. Сладостта, както го наричат, хълмчето. Достатъчно си бил около Кало и Галдо, чувал си дузина наименования. След това, докато раната все още не се е затворила, викат старото копеле с гниещ член или загноили рани, или каквото там иска да бъде чудотворно излекувано, и той си свършва работата. „Кръв от детето с кървава коса“, така го наричат.

— Сабета…

— А след това, въпреки че по-голямата част от чудото вече е използвана, водят другите сто мъже, чакащи да се изредят на кървавата дупка, защото носело добър късмет. Всъщност смята се за особено добър късмет, ако я яхаш, докато най-накрая умре!

— Богове.

— Да. Да гният десет хиляди години в най-дълбокия ад, докато ги поят със солени лайна, дано! — Сабета се подпря на задната част на балкона и впери поглед в захвърлените винени чаши и текстове. — Мамка му. Наистина избухвам.

— Имаш причина!

Тя нададе остър смях, изпълнена с отвращение към самата себе си.

— Как се предполагаше да знам това първия път, когато те видях? — попита Локи. — Спомням си този първи поглед, все едно, че беше вчера. Но това не беше единственото, за което си мислех… ако наистина толкова те притеснява.

— Косата ми не ме притеснява — троснато отсече тя. — Притесняват ме тъпите копелета, които биха ме оковали заради нещо, свързано с нея. Трябваше да мисля за косата си всеки ден, след като стъпих на Хълма на сенките. Всеки ден! Толкова часове, прекарани във вторачване пред огледалото, докато я мажех с алхимия… Някой ден ще бъда достатъчно голяма, за да не трябва да се притеснявам. Някои много скорошен ден.

— Ами преди Хълма на сенките?

— Нищо преди Хълма на сенките няма значение — тихо отвърна тя. — Бях защитена. След това бях сирак. Да оставим нещата така.

— Както желаеш. — Локи бавно и колебливо се опря на стената до нея. Звездите тъкмо бяха започнали да пробиват виолетовото небе над тях и нощта пристигаше с познатия си шепот, шума на насекомите, тракането на каруците, звуците от вечеря, смях и спорове.

— Съжалявам, Локи — каза Сабета след няколко секунди. — Беше глупаво и несправедливо да ти се ядосвам. Обидих те.

— Ни най-малко. — Той сложи ръка върху нейната и беше окуражен от това, че тя не си я дръпна отново. — Щастлив съм, че ми го каза. Твоите проблеми трябва да са и наши проблеми, а твоите тревоги — наши тревоги. Осъзнаваш ли колко рядко си правиш труда да се обясняваш?

— Ето това си е доза…

— Доза от самата истина! Можеш да даваш уроци по загадъчност на проклетите елдрени. Знаеш ли, малко е плашещо, че думите ти започват да придобиват смисъл.