Политичестки ред и политически упадък [bg]

Една от най – често изтъкваните критики на демокрацията принадлежи на философа Джон Стюарт Мил, чиято книга „За свободата“ се превръща в основополагащ текст за либералите след публикуването ѝ през 1859 г. В „Размисли върху представителното управление“, публикувана през 1861 г. преди втората парламентарна реформа, Мил изтъква няколко аргумента срещу универсалните и равни избирателни права. Той започва с класическия аргумент на вигите, че „събрание, което гласува данъците, независимо дали общи или местни, трябва да се избира само от тези, които плащат нещо под формата на наложени данъци“. Идеята, че само данъкоплатците трябва да гласуват, е противоположна на принципа „никакви данъци без представителство“, който е девиз на Английската и на Американската революция. Затова Мил смята, че е по – добре да се налагат преки, а не косвени данъци, тъй като това ще напомня на гражданите за техните задължения да бъдат бдителни по отношение на това как управляващите харчат парите им. Това означава също така, че „получаването на помощи за бедност трябва да води до безусловно лишаване от право на глас“. С други думи, хората на социални помощи не трябва да имат право да гласуват, тъй като паразитират на гърба на данъкоплатците.

Вторият аргумент на Мил срещу равните избирателни права е свързан с професионалната квалификация и чувството за отговорност на избирателите. Той не оспорва принципа на универсалност на избирателните права, тъй като „притежаването и упражняването на политически, както и на избирателни и други права е един от главните инструменти за нравствено и за интелектуално възпитание на народа“. Той обаче оспорва принципа „един човек – един глас“. Въз основа на аргумент, който е особено несъстоятелен за съвременниците, той отбелязва, че „на твърдението, че всички хора трябва да бъдат равни по отношение на всички признати от обществото права, моят отговор е – не и докато всички не заслужат равенство като човешки същества“. Това води до заключението, че представителите на различните класи трябва да имат право на различен брой гласове въз основа на своя образователен ценз: неквалифициран работник – един глас; майстор – три; адвокат, лекар и свещеник – пет или шест. Той изтъква, че Луи Наполеон току – що е избран за президент на Франция от милиони „селяни, които не можеха нито да четат, нито да пишат и чиито знания за обществениците, дори на имената им, се ограничаваха до чутото за тях“. Подобни аргументи използват белите в американския Юг, за да ограничат или отнемат избирателните права на афроамериканците през десетилетията след Гражданската война с разпространението на „законите Джим Кроу“.