Политичестки ред и политически упадък [bg]
- Автор: Фукуяма Франсис
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191529520
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Политичестки ред и политически упадък [bg]». Краткое содержание книги:
Десетилетията непосредствено след възстановяването на консервативния ред след 1848 г. се оказват най – трансформативните в икономическо и социално отношение в историята на Европа, както и в Съединените щати. В навечерието на Първата световна война по – напредналите страни Великобритания, Франция, Германия, Белгия и Холандия се превръщат от предимно аграрни в урбанизирани промишлени общества. Това води до огромни промени на социалните класи и създава предпоставка за нова масова демократична политика.
Следователно оценката на Хобсбом за пълния провал на революциите от 1848 г. е твърде преувеличена. Избухването на революциите и страхът, че могат да възникнат отново, принуждават авторитарните лидери през втората половина на XIX в. да поставят началото на политически промени, които ще се разгърнат през следващите десетилетия. Прусия например въвежда всеобщо избирателно право през периода 1847 – 1867 г., макар и под формата на явно и диференцирано гласуване. След 1871 г. наскоро обединена Германия приема формална конституция, която за пръв път дава правомощия на избираемия Райхстаг. Легализацията на политическите партии създава условия за създаването на Социалдемократическата партия и въпреки опитите на крайно консервативния канцлер Бисмарк да я забрани, в навечерието на Първата световна война социалдемократите са най – голямата група в Райхстага. Бисмарк въвежда първите европейски системи за социално и здравно осигуряване през 80 – те години на XIX в., които заимства от новите партии на работническата класа.
По същия начин Луи Наполеон, който идва на властта във Франция чрез преврат през 1851 г. и се обявява за император Наполеон III, си дава сметка, че трябва да легитимира управлението си чрез плебисцит (след като вече е избран за президент на републиката след революцията през 1848 г.). Французите са свикнали с идеята за гласуване, независимо че то е изключително манипулирано. Освен това Втората империя е либерална и открито могат да бъдат изразявани различни политически възгледи. Икономическата експанзия по време на нейното управление проправя път на по – демократичната Трета република, обявена след поражението във Френско – пруската война и Парижката комуна. По този начин преходът към по – либерално общество и повече демокрация е осъществен от консервативни лидери, които надживяват 1848 г. и са наясно, че имат срещу себе си общества, мобилизирани по несрещани до този момент начини.
Към средата на века обаче привържениците на конституционното управление от средите на средната класа се оказват непоследователни демократи, след като демократичният порив в много страни е заместен от национализма. Германските либерали в парламентите на Франкфурт и Берлин са по – заинтересовани от създаването на обединена Германия, отколкото от утвърждаването на демокрацията в съществуващите германски държави. Като елити те са готови да „представляват“ нацията, без да предоставят на своите съграждани правото на глас. Много от тях подкрепят Бисмарк и неговия авторитарен Райх, след като той се оказва единственият лидер, способен да създаде обединена Германия. Като лидери и облагодетелствани лица от германския капитализъм те не се поколебават да се откажат от икономическия либерализъм, когато държавата предлага защитни тарифи за техните промишлени отрасли. По същия начин много от либералите в територии под управлението на Австро – Унгарската империя са по – заинтересовани от гарантирането на собствените им привилегии като национални елити, отколкото от разширяването на избирателните права. Противопоставянето срещу ирландското движение за самоуправление в подкрепа на империята в края на XIX в. позволява на консерваторите да привлекат поддръжници не само от средната, но и от работническата класа. Това не е последният случай, при който национализмът в Европа превъзмогва класовите противоречия.
Идейна основа на съпротивата срещу разпространението на демокрацията са материалните интереси на европейските елити. През XIX в. мнозина изтъкнати интелектуалци привеждат сериозни аргументи срещу универсалните избирателни права, или принципа „един човек – един глас“. Някои от тези аргументи заслужават внимание поради своята обоснованост, независимо че малцина са склонни да ги формулират открито днес.