Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Земята днес бе поддала под трима от Каменните кучета и те пропаднаха в змийска дупка, но нито една змия не ги бе ухапала. Знаеше си, че е той, че е наклонил везните на случайността. Тал Нетин, седларят, бе оцелял в погрома над Тайен, а днес по обед се спъна в един камък и си счупи врата върху равна земя. Ранд се боеше, че и това е заради него. От друга страна, Баел и Джеран бяха прекратили кръвната вражда между Шаарад и Гошиен, докато той бе с тях, както ядяха обяда си от сухо месо в движение. Все още продължаваха да не се обичат и като че ли не разбираха какво са направили, но беше станало, с полагащата се за това размяна на клетви и вода, като всеки от двамата поднесе чашата си да я изпие другият. За айилците водните клетви бяха по-силни от всички други. Поколения щяха да минат преди на Шаарад и Гошиен да им хрумне да извършат някой набег за овце, кози или крави.
Беше се чудил дали тези случайни влияния изобщо ще задействат в негова полза. Може би натам отиваше. Какво друго можеше да се е случило днес — нещо което да се припише на него — той не знаеше. Не питаше и предпочиташе да не чува. Побратимяването на Баел и Джеран бе хубаво нещо, но не можеше да компенсира случилото се с Тал Нетин.
— Не съм виждал Инайла или Аделин от дни — каза той. Просто така, за да смени темата. Двете, изглежда, бяха особено ревниви в пазенето на мястото си в охраната му. — Да не са болни?
Сюлин го изгледа още по-странно.
— Те ще се върнат, когато престанат да си играят с кукли, Ранд ал-Тор.
Странни хора бяха айилците — уроците на Авиенда само ги правеха още по-странни, а не обратното — но това си беше направо нелепо.
— Добре де, просто им кажете, че са големи жени и трябва да се държат като такива.
Дори под смътната лунна светлина можеше да се закълне, че усмивката й е пълна със задоволство.
— Ще бъде така, както желае Кар-а-карн. — Това пък какво означаваше? Той я измери с очи и замислено присви устни. — Тази вечер още не си ял. Все още има достатъчно храна за всички и няма да напълниш нечий корем с това, че сам не се храниш. Ако не ядеш, хората ще започнат да се тревожат, че си болен. И ще се разболееш наистина.
Той се изсмя, тихо и дрезгаво. Кар-а-карн допреди малко, а сега… Ако не отидеше за храна, Сюлин сигурно сама щеше да му донесе тук. И щеше да се опита да го натъпче.
— Ще ям. Моарейн сигурно се е завила вече. — Този път странният й поглед бе напълно задоволителен. За разнообразие и той си имаше нещо, което тя не разбра.
Докато си смъкваше краката, чу тропот на конски копита по каменната улица, водеща към моста. Всички Деви се изправиха в миг, със забулени лица и стрели на лъковете. Ръката му инстинктивно посегна към кръста, но меча го нямаше. Айилците се чувстваха достатъчно неловко, като го гледаха как язди с това нещо, окачено на седлото — не беше нужно да оскърбява още повече обичаите им, като го носи постоянно. Освен това конете не бяха много и идваха ходом.
Ездачите — обкръжени от петдесетина айилци — се оказаха по-малко от двадесет, отпуснати уморено на седлата. Повечето носеха шлемове с плоски периферии и тайренски камизоли с бухнали ръкави под броните си. Двамата им водачи бяха с пищно позлатени кираси и големи бели пискюли на шлемовете, а ръкавите им блестяха като сатен под лунната светлина. Половината дузина мъже в опашката на колоната обаче, по-дребни от тайренците, двама от които с малки флагчета, наречени цон, на къси дръжки, закрепени на гърбовете им, бяха с тъмни сюртуци и шлемове с формата на камбани, срязани отпред, за да могат да виждат. Кайриенците използваха флагчетата, за да отличават с тях командирите си по време на битка, както и личните приближени на някой лорд.
Тайренците с пискюлите го зяпнаха слисани, след което скочиха от конете, приближиха се и коленичиха пред него, с шлемове под мишниците. Бяха млади, не много по-големи от него, и двамата с черни брадички, изрядно подстригани, според модата сред тайренските благородници. Броните на гърдите им бяха напукани и позлатата — олющена: кръстосвали бяха мечове някъде. Никой от двамата дори не поглеждаше обкръжаващите ги айилци, сякаш че като ги пренебрегнеха, те щяха да изчезнат. Девите свалиха булата си, но и така изглеждаха не по-малко готови да пронижат коленичилите мъже със стрела или копие.
Появи се Руарк, придружен от още един сивокос айилец, по-млад и малко по-висок от него, и двамата застанаха зад тайренците. Вторият мъж, Мангин, беше от Джиндо Таардад и един от онези, които бяха влезли в Тийрския камък. Тъкмо Джиндо бяха довели конниците.