Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Трябваше да привикне отново да нарича хората с истинските им имена. Той дори не я погледна.
Настигна Сюан в тясното коридорче пред кухнята. Тракането на съдовете и плискането на водата ехтеше през цепнатините между изсъхналите дъски на вратата.
Очите на Сюан се разшириха от паника.
— Защо го остави сам? Жив ли е още?
— Доколкото разбирам, ще живее вечно. Сюан, никой не напира да говори с него. Но виж, аз трябва да поговоря с теб. — Сюан напъха белия вързоп в ръцете й. Ризи. — Това какво е?
— Проклетото пране на проклетия Гарет Брин — озъби се Сюан. — След като и ти си една от младите му прислужнички, можеш да ги изпереш. Трябва да поприказвам с Логаин преди да го е заговорила някоя друга.
Мин я хвана за ръката да я спре.
— Можеш да отделиш поне една минутка, за да ме чуеш. Когато влезе Брин, имах видение. Аура и един бик, късащ рози, накичени по врата му, и… Нищо друго няма значение, но аурата… Всъщност дори не го разбрах добре, но…
— Какво си разбрала?
— Ако искаш да останеш жива, по-добре да стоиш неотлъчно до него. — Въпреки топлината Мин потръпна. Само веднъж преди бе имала видение с „ако“ в него, и то също носеше смъртна заплаха. Не й ли стигаше, че понякога узнаваше какво ще се случи? Ако сега започнеше да разбира и какво би могло… — Знам само следното. Ако той остане близо до теб, ще живееш. Отдалечи ли се от теб твърде много и за твърде дълго — ще умреш. И двамата ще загинете. Не ми е ясно защо трябваше да виждам неща и за теб в неговата аура, но ти изглеждаше като неразделна част от него.
Смехът на Сюан можеше да обели круша.
— По-скоро бих отплувала в прогнил трюм, пълен с престояли цял месец змиорки.
— Изобщо не допусках, че ще ни догони. Те наистина ли се канят да ни накарат да отидем с него?
— О, не, Мин. Той ще предвожда войските ни към победа. А животеца ми ще превърне в Ямата на ориста! Значи щял да спаси живота ми, така ли? Не знам дали ще си струва. — Тя въздъхна дълбоко и заоправя полите си. — Като ги изпереш и огладиш, донеси ми ги. Ще му ги занеса. И можеш да лъснеш ботушите му преди да си легнеш. Имаме си стая — слугинско килерче — близо до него, за да сме му подръка, ако поиска някой да оправи проклетите му възглавници! — И тя се върна в гостната преди Мин да успее да възрази.
Мин сведе очи към прогизналите от пот ризи и си даде сметка коя тепърва ще се занимава с прането на Гарет Брин. Нямаше да е Сюан Санче. „Проклетият Ранд ал-Тор.“ Все така става. Влюбиш се в някой мъж и накрая свършваш с прането, макар и на друг мъж. Когато закрачи гневно към кухнята, за да поиска корито и вряла вода, ръмжеше досущ като Сюан.
Глава 29
Спомени за Салдеа
Изтегнат на тъмно в леглото си, Кадийр мачкаше разсеяно една от големите си кърпи. Отворените прозорци на фургона пропускаха лунната светлина, но вятър почти не подухваше. Добре поне че в Кайриен беше малко по-хладно, отколкото в Пустошта. Надяваше се един ден да се върне в Салдеа и да се поразходи из прохладните градини, където сестра му Теодора го бе научила за първи път на буквите и числата. Тя му липсваше много, също както и Салдеа с нейната люта зима, когато кората на дърветата се пукаше от студ и единственото, с което можеше да се ходи, бяха обущата за сняг или ските. А в тези южни земи пролетта бе топла като лятото, а лятото — като Ямата на ориста. Пот се лееше на вадички по него.
С тежка въздишка той бръкна с пръсти в малкия процеп, където леглото беше вградено към стената на фургона. Сгънатият къс пергамент изшумоля. Той не го извади. Знаеше наизуст думите.
Не си сам. Избран е път.
Само толкова — без никакъв подпис естествено. Беше го намерил пъхнат под вратата, когато се прибра. На по-малко от четвърт миля оттук имаше едно градче, Ейанрод, но дори в него да бе останало свободно някое легло с мека постеля, той се съмняваше, че айилците ще му позволят да изостави фургоните. Или Айез Седай. Засега поне плановете му съвпадаха идеално с тези на Моарейн. Изглежда, щеше да му се наложи отново да види Тар Валон. Опасно място за такива като него, но работата там винаги се оказваше важна.
Той отново върна мислите си към бележката, макар да му се искаше да я забрави, ако може. Думата „избран“ недвусмислено подсказваше, че е от друг Мраколюбец. Първата изненада идеше от това, че я бе получил едва сега, след като бяха прекосили по-голямата част от Кайриен. Преди около два месеца, веднага след като Джайсин Натаил се лепна за Ранд ал-Тор — по причини, които този странен тип така и не благоволи да обясни, и след като ортачката му Кейле Шаоги бе изчезнала — подозираше, че е заровена някъде в Пустошта, с ножа на Натаил, забит в сърцето й, какво пък, не беше голяма загуба — та скоро след това той бе посетен от една от Избраниците. От самата Ланфеар. Тя му беше дала указанията.