Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Доколкото разбирам, така и не си успяла да се пъхнеш в леглото на ал-Тор — каза той и седна леглото до нея.
— Не. — Тя се сгърчи от неудобство.
— Ами ще трябва да се постараеш повечко, нали така? Тези провали започват вече да ме дразнят, Изендре, а да знаеш, че нашите господари не са толкова търпеливи като мен. Той е мъж като всеки друг, въпреки всичките си титли. — Тя често му се беше хвалила, че може да има всеки мъж, когото пожелае, и да го накара да направи това, което поиска. И му беше показала, че тези хвалби не са празни. Не беше имало нужда да краде накити — той самият щеше да й купи всичко, което поискаше. Та той вече й бе накупил повече, отколкото можеше да си позволи. — Проклетите Деви не могат да го дебнат и пазят всяка секунда, а пъхнеш ли се веднъж в леглото му, той няма да им позволи да пострадаш. — Веднъж само да я опита, щеше да е напълно достатъчно. — Напълно съм убеден в способностите ти.
— Не. — Този път дори го каза още по-рязко.
Той раздразнено занавива и заразвива кърпата.
— „Не“ не е отговорът, който господарите ни обичат да чуват, Изендре. — Ставаше дума за повелителите сред Мраколюбците — те в никакъв случай не бяха задължително благородници — прост коняр можеше да заповядва на някой лорд и просяк — на магистрат — но заповедите им се налагаха също толкова строго, колкото тези на някой благородник, а дори и още по-строго. — „Не“ не е думичката, която би се харесала на господарката ни.
Изендре потръпна. Не беше повярвала на приказките му, докато не й показа дамгата на гърдите си, но оттогава само споменаването на Ланфеар потушаваше всяка съпротива от нейна страна. Тя почти се разплака.
— Не мога, Хаднан. Когато спряхме тази вечер, си помислих, че ще имам по-добра възможност в градчето, отколкото в палатките, но ме хванаха преди да съм се доближила и на десет крачки от него. — Тя рязко смъкна качулката си и той зяпна, щом лунните лъчи затанцуваха по голия й череп. Дори веждите й ги нямаше. — Те ме обръснаха, Хаднан! Аделин, Инайла и Джолиен ме затиснаха и обръснаха всяко косъмче по мен. Биха ме с коприва, Хаднан! — Разтърси се като фиданка под силен вятър, захлипа и заломоти: — Сърби ме от раменете до коленете и толкова ме пари, че и да се почеша не мога. Заплашиха ме, че ще ме облекат в коприва, ако следващия път си позволя дори да погледна към него. И си го мислеха сериозно, Хаднан. Съвсем сериозно. Казаха, че ще ме дадат на Авиенда, и ми описаха какво тя ще направи с мен. Не мога, Хаднан. Стига толкова. Не мога!
Той я зяпна смаян. Имаше толкова хубава черна коса. И все пак беше толкова красива, че дори голата й като яйце глава я правеше само по-екзотична. Сълзите и сгърченото й лице съвсем малко разваляха хубостта й. Ако можеше да се набута в леглото на ал-Тор само за една нощ… Нямаше да стане никога. Девите я бяха прекършили. Той самият беше прекършвал хора и знаеше добре признаците. Поривът наказанието да се избегне на всяка цена се превръщаше в порив да се подчиняваш. Човешкият ум бе неспособен да приеме, че бяга от нещо, затова тя скоро сама щеше да се убеди, че наистина иска да се подчинява, че не иска нищо друго освен да служи предано на Девите.
— Какво общо има Авиенда с всичко това? — промърмори той. Впрочем, колко ли време оставаше, докато Изендре реши да им признае греховете си?
— Ал-Тор дели ложето си с нея от Руйдийн насам, глупак такъв! Всяка нощ прекарва с него. Девите смятат, че ще се омъжи за него. — Дори през хлиповете й можа да долови яростното й негодувание. Не й харесваше, че друга е успяла там, където тя се е провалила. Заради това не беше му го казала досега.
Въпреки свирепите си очи Авиенда беше красива жена с едри гърди, в сравнение с повечето Деви, и все пак той щеше да заложи на Изендре срещу нея, само ако… Изендре хлипаше отпусната под бледата лунна светлина, струяща през прозорците, тресеше се от глава до пети и сълзите й се стичаха по бузите. По земята щеше да запълзи, само ако Авиенда я погледнеше навъсено.
— Добре — каза той кротко. — Като не можеш, не можеш. Но все пак можеш да измъкнеш нещичко от Натаил. Знам, че можеш. — Стана, хвана я за раменете и я обърна към вратата.
— Натаил няма да поиска да ме погледне с дни — изхлипа тя. — Цялата съм почервеняла, Хаднан. Все едно че цял ден съм лежала гола под слънцето. И косата ми. Цяла вечност ще мине, докато пора…
Той усука кърпата и я преметна през врата й. Постара се да не обръща внимание на задавените й хрипове и паническото стържене на ходилата й по пода. Пръстите й се впиха в дланите му, но той задържа погледа си втренчен напред. Дори с отворени очи виждаше Теодора — винаги я виждаше, когато убиваше жена. Беше обичал сестра си, но тя бе разбрала в какво се е превърнал и нямаше да премълчи. Петите на Изендре забарабаниха яростно, но след минута, която продължи сякаш вечност, се забавиха, после съвсем се укротиха и тя се превърна в мъртва тежест, увиснала на ръцете му. Той задържа връвта здраво стисната, докато преброи до шестдесет, след което я отпусна и остави Изендре да се срине. Скоро щеше да признае. Да признае, че е Мраколюбка, и да го посочи с пръст.