Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Не толкова интимно като теб. Малцина са така… благословени.
— Но ти не си божество, нали?
— Не е нужно да питаш това, Серен Педак.
— Но все пак живееш.
Долови насмешката в отговора.
— Освен ако най-голямата ми заблуда не е обявяването на собственото ми съществуване! Има правила в езика и е нужен език, за да се изкажат правилата. Както К’рул разбра, кръвта изтича и после се връща. Слаба, след това съживена. Върти се и върти. Кой тогава, запитай се, кой тогава е врагът?
— Не зная.
— Все още, може би. Ще трябва обаче да го откриеш, Серен Педак. Преди да приключим.
Тя се усмихна.
— Даваш ми цел?
— Диалогът, обич моя, не трябва да свършва.
— Нашият? Или другият?
— Спътниците ти вече мислят, че си в треска. Кажи ми, преди да се разделим, кого избираш? За своите опити?
Тя примига и огледа лицата над себе си. Изражения на загриженост, насмешка, любопитство, равнодушие.
— Не зная. Изглежда… жестоко.
— Силата винаги е жестока, Серен Педак.
— Няма да реша тогава. Още не.
— Така да бъде.
— Серен? — попита Кетъл. — Какво ти е?
Тя се усмихна, надигна се и Удинаас — за нейна изненада — й подаде ръка да й помогне да се изправи. Видя я как трепна и й каза с усмивка:
— Падна лошо, Аквитор. Можеш ли да ходиш? — Усмивката му се разшири. — Може би не по-бързо от нас тука, пипкавите вече?
— Ти ли, Удинаас? Не, не мисля.
Той се намръщи.
— Само двамата с теб в момента.
Очите й пробягаха към неговите, отклониха се, върнаха се отново.
— Чул си?
— Нямаше нужда — отвърна й тихо и сложи в ръцете й имасската тояга. — Накарах Уидър да души по петите ми много преди да тръгна на север. — Сви рамене.
Силхас Руин и Клип отново бяха поели по пътя.
Серен Педак закрачи до бившия роб, подпираше се на имасското копие. Мъчеше се да надвие внезапния порой от чувства към този човек. „Може би истински приятели, най-сетне. Аз и той.“
— Серен Педак.
— Да?
— Ще престанеш ли да местиш болката в коленете си в моите?
„Да престана… какво? Ох.“
— Ако не, върни си ми проклетата тояга.
— Ако кажа „съжалявам“, тогава…
— Връщаш ми я. Е, добре, кажи го и можем да го оставим така.
— Съжалявам.
Изненаданият му поглед я зарадва.
Повишеното морско равнище бе наводнило земята под селото. Всеки с поне малко повече ум щеше да се премести на каменната гориста тераса, обрамчила наводнената равнина, но мизерните останки от шейките, които обитаваха тук, просто бяха вдигнали къщите си на колове, наковали бяха пътеки от дъски и живееха над мръсното солено блато, гъмжащо от белогърби раци, наричани „черепите“.
Ян Товис, Йедан Дериг и отрядът пиконосци спряха в Края на пътя, със салджийския пристан и пристройките му вляво, и грамади нападали и гниещи дървета вдясно. Въздухът беше леден, по-студен, отколкото трябваше да е толкова късно пролетта, пипалата ниско пълзяща мъгла почти скриваха соленото блато под дъсчените пътеки и мостове.
Между пристройките при кея — всички вдигнати на по-висок терен — се открояваше конюшня с каменни стени и покрит с дъски двор, а зад нея, срещу селото, се виждаше безименен хан.
Ян Товис слезе и постоя до коня си, затворила очи. „Нападнати сме. Би трябвало да обиколя всеки гарнизон по този бряг — Блудния да ни пази, трябва да знаят вече. Истината, донесена по тежкия начин. Империята е във война.“
Но тя вече бе Кралица на Последната кръв, кралица на шейките. Отвори уморените си очи и се загледа към жалкото рибарско селце долу. „Моят народ, Блудния да ми е на помощ.“ Бягството тогава се бе оказало разумно. Още по-разумно се оказваше сега.
До нея Йедан Дериг, брат й, разхлаби каишката на шлема си.
— Сумрак, а сега какво?
Погледна го през рамо. Разбра въпроса с всичките му усложнения. „Сега какво? Обявяват ли шейките своята независимост, вдигат ли се жадни, сред хаоса на малазанско-ледерийска война? Събираме ли свои армии, нашите млади, които ще наречем воини? Шейките възгласяват своята свобода и грохотът на морския прибой поглъща всичко.“
Тя въздъхна.
— Командвах на Разлива, когато дойдоха едурите с корабите си. Предадохме се. Аз се предадох.
„Да не го направим щеше да е самоубийствено.“ Йедан трябваше да го каже. Защото знаеше истината за тях. Но той подъвка още малко мълчаливо, брадата му помръдваше ритмично, а после се обърна и примижа към плоския широк сал.
— Онова там като че ли не се е отделяло от кея доста време. Брегът на север от Оул трябва да е наводнен.
„Не ми дава нищо.“
— Ще го използваме, до Трети девичи форт.
Кимване.
— Преди това обаче трябва да съберем вещиците и заклинателите.