Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Сторми.
— Какво?
— Какво мислиш за всичко това?
— Някой е обичал да строи кладенци.
— Не това. Имам предвид войната. Тази война, тука.
— Ще ти кажа, като почнем да трошим глави.
— А ако това изобщо не се случи?
Сторми сви рамене, прокара дебели пръсти през рошавата си брада.
— Просто поредната типична война на Ловците на кости тогаз.
Геслер изсумтя.
— Добре, хайде води. Чакай. Колко битки сме водили двамата с тебе?
— В смисъл между нас?
— Не бе, проклет идиот. Имам предвид срещу други хора. Колко?
— Загубих бройката.
— Лъжец.
— Добре. Трийсет и седем, но без да броим Ю’Гатан, щото не бях там. Трийсет и осем за теб, Геслер.
— А колко сме успели да избегнем?
— Стотици.
— Значи може би, стари ми приятелю, ставаме все по-добри в това.
Едрият фалариец се навъси.
— Да ми развалиш деня ли се опитваш, сержант?
Корик стегна връзките на издутата си торба и изръмжа:
— Просто искам да убия някой.
Ботъл го изгледа накриво.
— Винаги разполагаш със Смайлс. Или с Тар, ако успееш да му скочиш, когато не гледа.
— На смешен ли се правиш?
— Не, просто се опитвам да ти отклоня вниманието от най-слабия тип в това отделение. А именно — от мен.
— Ти си маг. Един вид. Поне миришеш на такъв.
— Какво значи това?
— Ако те убия, просто ще ме прокълнеш с последния си дъх и после ще съм нещастен.
— Какво ще промени това, Корик?
— Да имаш повод да си нещастен винаги е по-лошо, отколкото да нямаш повод, но пак да си нещастен. Такъв е животът просто, искам да кажа. — Изведнъж извади последното оръжие в арсенала си, дълъг нож. — Виждаш ли това? Същото, каквото използваше Калам. Адски бързо оръжие е, но не виждам какво толкова може да направи срещу броня.
— Калам удряше там, където няма броня. Гърло, подмишница, слабини — трябва да го дадеш на Смайлс.
— Грабнах го, за да го опазя от нея, идиот.
Ботъл погледна натам, където Смайлс едва преди няколко мига се беше скрила в гората. Вече се връщаше, кроткото й изражение скриваше всякаква злост, несъмнено.
— Надявам се, че не си очаквал да се изправиш срещу едурите, както го прави тежката пехота — отвърна на Корик, докато наблюдаваше Смайлс. — Освен теб и Тар, и може би Коураб, все пак не сме брониран юмрук като отделение, нали? Тъй че в известен смисъл този вид война ни подхожда — хитруването, прикритата работа. — Обърна се и видя с какъв гняв го гледа полукръвният. Все още с дългия нож в ръката. — Но може би сме по-гъвкави така. Можем да сме наполовина брониран юмрук и наполовина черна ръкавица, нали?
— Все едно — измърмори Корик и прибра оръжието в канията. — Като казах, че искам да убия някого, имах предвид врага.
— Тайст Едур.
— И ледерийски разбойници вършат работа — все трябва да има разбойници тук някъде.
— Защо?
— Как така защо? Винаги има разбойници, Ботъл. Водени от мустакати типове с тъпи имена. Зорала Кикота или Памби Тестото…
Смайлс, току-що дошла при тях, изсумтя.
— Помня ги ония истории. Памби Тестото с перото в шапката му и приятеля му гърбушкото, Помоло Полтри Хитреца. Крадци на Кралската съкровищница в Ли Хенг. Резачи на Голямото въже, което държи Дрифт Авалий на едно място. И Зорала, който като дете изкатерил най-високото дърво в гората, после разбрал, че не може да слезе, и живял там с години, растял си там, докато не дошъл един дървар…
— Богове подземни — изръмжа Кътъл под завивките си, — някой да й пререже гърлото, моля ви се. Или поне да й отреже езика.
— Е, поне си започнах нощта в добро настроение — отвърна Смайлс със стегнатата усмивка, дала прякора й.
— Иска да каже, че е успяла да се…
— Дръж си езика зад зъбите, Корик, или ще ти ги срежа тия плитки, докато спиш, и вярвай ми, никак няма да ти хареса за какво ще ги използвам. А и ти, Ботъл, не позволявай той да ти дава идеи. Веднъж поех вината за нещо, което направи ти, но повече не.
— Не бих отрязал плитките на Корик — рече Ботъл. — Трябват му да киха в тях.
— Хайде движение, Кътъл — подкани ги дошлият при тях Фид. — Вижте Коураб — той е единственият готов…
— Не съм — отвърна боецът. — Просто заспах в бронята си, сержант, и сега трябва някъде да пикая, само че…
— Все едно — сряза го Фидлър. — Хайде да видим дали ще се спънем в някой едур тая нощ.
— Можем да запалим горски пожар — предложи Корик.
— Нали ние ще сме в него — изтъкна Тар.
— Просто идея бе.
Коураб Билан Тену’алас си признаваше, че тези малазанци нямат нищо общо с войниците от Убийците на псета или воините от армията на Леоман. Не беше дори сигурен колко са човеци. По-скоро… животни. Безкрайно се дърлеха при това, като глутница прегладнели псета.