Вихърът на Жътваря

— От сънищата е, нали? От тях научаваш тези неща. Кой ти говори? Кажи ми името на този зъл наставник!

Удинаас се изсмя.

— Глупак си ти, Уидър. Наставникът ми? Ами, никой друг освен въображението.

— Не ти вярвам.

Като че ли нямаше много смисъл да отвръща на последното. Взрян в пламъците, Удинаас се остави треперливият им танц да го унесе. Беше уморен. Трябваше да спи. Треската си бе отишла, кошмарните халюцинации, странно сладките сокове, захранвали прииждащите в сънищата му заблуди, всичко това се бе изсипало — „Като пикня в мъха. Силата, която изпитах в онези други светове, беше лъжа. Яснотата — измамна. Всички онези предложени пътища през всичко, което предстои, всичко това е със задънен край. Трябваше да се вразумя.“

— На К’Чаин На’Рук са тези руини.

— Още ли си тук, Уидър? Защо?

— Някога това беше плато, на което Късоопашатите построиха град. Но сега, както виждаш, е разбито. Вече няма нищо освен тези ужасни срутени и закривени пластове — но ние все ровим и ровим надолу. Усети ли го? Скоро ще стигнем до центъра, до сърцевината на този кратер, и ще разберем какво е унищожило това място.

— Руините помнят студена сянка — каза Удинаас. — После — сътресение. Сянка, Уидър, на потоп, възвестила края на света. Сътресението е било свързано със сянката, нали?

— Знаеш неща, които…

— Проклет глупак. Слушай ме! Стигнахме до ръба на това място, това високо плато, и очаквахме да видим, че ще се изпъне гладко пред нас. Но то прилича на замръзнала локва, в която някой е хвърлил тежък камък. Пляс. Всички краища са загънати навътре. Не ми е нужно някакво тайно знание, за да разбера това. Нещо голямо се е спуснало от небето — метеорит, небесна крепост, все едно. Бъхтило е в пепелта си дни наред. Покрило е древния сняг. Пепел и прах са прояли снега като киселина. А руините… всичко се е срутило, изригнало е навън, след това се е наклонило навътре. Първо навън, после навътре. Издуване навън и надолу, после се хлъзга назад. Уидър, трябва само да гледаш. Наистина да гледаш. Това е. Тъй че спести ми всички тези мистични говна, моля те.

Тирадата му беше разбудила другите. „Много лошо. Все едно, почти се съмна.“ Удинаас се вслуша, щом се разшаваха под кожите, чу нечия кашлица, някой се изхрачи болезнено. „Кой? Серен? Кетъл?“ Бившият роб се усмихна на себе си.

— Проблемът ти, Уидър, е в проклетите ти очаквания. Преследваше ме месеци наред и сега изпитваш потребността да се е оказало — аз да съм се оказал — достоен за цялото това внимание. И ето те, пробутваш някаква древна мъдрост на тъпия роб, но аз и тогава ти казах каквото ще ти кажа и сега. Аз съм нищо, никой. Ясно? Просто човек с мозък, който дори работи от време на време. Да, правя го, защото не намирам удобство в това да съм глупав. За разлика от повечето хора, според мен. Поне при нас, ледериите. Глупав и горд от това. Част от Имперския ни печат е това щастливо твърдение. Нищо чудно, че се провалих толкова отчаяно.

Серен Педак се приближи до огъня и се наведе да сгрее ръцете си.