Вихърът на Жътваря

Групата се раздели, както обикновено. Далече напред крачеха Силхас Руин и Клип. След тях на пътеката беше Серен Педак, сама, а на двайсетина крачки зад нея креташе Удинаас — все още се подпираше с имасското копие — с Кетъл и Феар Сенгар.

Серен Педак не беше сигурна дали съзнателно си е наложила тази самота. По-вероятно някаква утайка от старата й професия будеше в нея продиктувано от негодувание желание да води, като отхвърля наличието на двамата воини Тайст отпред. „Все едно, че те не се броят. Все едно, че са напълно неблагонадеждни като водачи… към каквото там вървим.“

Често се връщаше в мисълта си към нескончаемото им бягство от Ледерас, към пълния хаос на този маршрут, противоречията в посока и цел. Моментите, когато оставаха на място — пуснали колебливо корени в някое затънтено селце или изоставена ферма, — но тогава умората не се облекчаваше, защото не беше умора на плътта и кръвта. Душата на Скабандари Кървавото око ги очакваше като някакъв дразнещ паразит в някое отдавна забравено място. Това бе заявената цел, но Серен най-сетне бе започнала да се чуди.

Силхас полагаше усилия да ги води на запад и все на запад, но все ги отклоняваше — сякаш заплахата, която представляваха слугите на Рулад и на Ханан Мосаг, бе твърде голяма, за да й се опълчи. А това бе нелогично. „Кучият му син може да се превръща в проклет дракон. А ако Силхас е миролюбив по сърце? Едва ли. Та той убива с угризението на човек, който смачква комар. Отклонява ли ни, за да пощади живота ни? Отново — едва ли. Един дракон не оставя нищо живо след себе си, нали?“

Тласкани все на север и на север, далече от по-населените райони.

До самия край на Блуроуз, район, владян някога от Тайст Андий — „И се крием още под носовете на ледериите и едурите — не, изобщо не го вярвам. Не мога. Силхас Руин е усетил ближния си. Трябва да го е усетил.“

Да подозира Силхас Руин в измама беше едно, но да изрече обвинението — съвсем друго. Липсваше й смелост, и толкова. „По-лесно е просто да вървиш, нали? И да се стараеш да не мислиш много. Защото многото мислене го прави Удинаас и виж в какво състояние е. И все пак успява да държи устата си затворена. През повечето време. Може да е бивш роб, може да е «никой», но не е глупак.“

Вървеше сама. Необвързана от приятелство с никого — никой тук във всеки случай — и не беше склонна да промени това.

Разрушеният град, само купчини съборени камъни, се простираше на всички страни, склонът напред ставаше все по-стръмен и по някое време й се стори, че чува шепота на пясък, на ронещ се хоросан и парчета отломки, сякаш преминаването им рушеше този пейзаж още повече и с вървежа си привличаха към себе си потоци свличащи се отломки. „Сякаш самото ни присъствие е достатъчно, за да промени баланса.“