Вихърът на Жътваря

Седна на ръба на един от кладенците и надникна в мастиления мрак. Замириса му на застояла вода. Изпита някакво странно задоволство от себе си затова, че любопитството му не е толкова силно притъпено, както беше вярвал някога. Изобщо не беше толкова зле, колкото при Кътъл. Виж, на това му се викаше мрачен кучи син. Все пак Геслер беше видял много в живота си и част от това бе зацапало кожата му завинаги — да не говорим за други, по-скрити промени. Но множеството видени неща, дела, извършени или не… те просто те похабяват.

Не можеше да погледне към пламъчетата на огнището на отделението, без да си спомни за Трут и онзи безстрашен скок в двореца на Ю’Гатан. А пък като погледнеше арбалета в ръцете си, докато залитаха из тази проклета гора, си спомняше Пела, с пръснато чело, как се смъкваше при ъгъла на сграда едва на сто крачки в самия Ю’Гатан. С всеки грак на врана чуваше ека на писъците, когато ужасяващи призраци бяха връхлетели в лагера на Убийците на псета в Рараку. Погледнеше ли голите си длани с очуканите пръсти, в ума му изникваше Колтейн на бреговете на Ватар — „Богове, да отведе толкова далече онази тълпа с още след тях само заради едно жестоко предателство при Пропада.“

И клането на жителите на Ейрън, когато Логрос Т’лан Имасс се надигнаха от прахта на улиците и каменните им оръжия се вдигаха и падаха, вдигаха и падаха. Ако не беше онзи Червен меч да отвори портите и с това да отвори път за бягство, нямаше да има никакви оцелели. Нито един. „Освен нас малазанците, които можехме само да стоим настрана и да гледаме касапницата. Безпомощни като бебета…“

Дракон сред огъня, кораб, носещ се над пламъците — първата среща с Тайст Едур: мъртъв, прикован за стола си от гигантско копие. На гребните пейки седяха обезглавени гребци, с отпуснати на веслата ръце, а отсечените им глави бяха струпани на камара около главната мачта, очите им примигваха, лицата им бяха разкривени от ужас…

„Та кой все пак е построил дванадесет кладенеца в гора? Това искам да разбера.“

„Може би.“

Спомни си едно почукване на врата и отварянето й, и как видя с нелепа радост един подгизнал Т’лан Имасс и как го разпозна. „Сторми, за тебе е. И да, мечтая за такива мигове, червенокос вол.“ А какво говореше това за самия него? „Чакай, не съм чак толкова любопитен.“

— А, тук си бил значи.

Геслер вдигна глава.

— Сторми. Тъкмо си мислех за тебе.

— Какво мислеше?

Геслер махна към черната дупка на кладенеца.

— Дали ще се събереш, разбира се. Повечето ще влезе, но не и главата ти, уви.

— Все забравяш, сержант, че моят удар е последният.

— Изобщо нямам такъв спомен.

— Искаш ли да ти напомня?

— Искам да знам защо ми досаждаш.

— Готвим се да тръгваме.