Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Шепотът наподобяваше гласове във вятъра и в един момент тя усети — внезапно осъзнаване, от което по кожата й избиха капчици пот — че скоро ще започне да разбира думите. „От пясък и изронен хоросан. Затъвам в лудостта…“
— Когато камъкът се руши, всеки вик се изтръгва на воля. Можеш ли вече да ме чуваш, Серен Педак?
— Ти ли си това, Уидър? Остави ме на мира.
— Живи ли са лабиринтите? Повечето биха казали, не. Невъзможно. Те са сили. Аспекти. Тенденции, проявени като предсказуемост… о, Великите мислители, отдавна превърнали се в прах, разсъждаваха над това с най-трескав плам, както подобава за обсебените. Но не го разбраха. Един лабиринт лежи като паяжина над всички други и гласът му е волята, нужна, за да се сътвори магия. Те не разбраха това. Нито защо е. Мислеха си… хаос, плетеница, в която всяка нишка е била необособена енергия, неизразена все още, неоформена от намерението на Древен бог.
Тя слушаше, все още без да разбира, а сърцето й туптеше бясно и всеки дъх излизаше с хрип. Вече знаеше, това не беше гласът на Уидър. Не беше езикът на духа. Не беше ритъмът му.
— Но К’рул го разбра. Пролятата кръв е загубена кръв, безсилна кръв в края. Умира изоставена. Виж жестоката кръв за доказателство. За да живеят лабиринтите, за да текат лабиринтите през своите реки и потоци, трябва да има живо тяло, по-голяма форма, съществуваща в самата себе си. Не хаос. Не Мрак, нито Светлина. Не и топлина, нито студ. Не, съзнателно отвръщане от безредието. Отрицание спрямо и на всичко друго, когато всичко друго е мъртво. Защото истинският лик на Смъртта е разпад, а в разпада е хаос, докато и сетната прашинка енергия не изгуби упорития си блясък, настойчивото си себеотрицание. Разбираш ли?
— Не. Кой си ти?
— Има и друг начин, по който да се погледне това. К’рул разбра, че не може да го направи сам. Самопожертването, отварянето на вени и артерии не би означавало нищо, всъщност би се провалило. Без жива плът, без организирана функционалност. Ах, лабиринтите, Серен Педак, те са диалог. Сега разбираш ли?
— Не!
Отчаяният й вик отекна през руините. Силхас и Клип се спряха и се обърнаха.
Зад нея Феар Сенгар извика:
— Аквитор? Какво отричате?
Чу разбиращия смях на Удинаас.
— А сега остави порочната тълпа, пороя от звуци, надмогнали лабиринтите, ползвачите, пазачите, паразитите и преследвачите, гмежта богове, древни и нови. Зарежи ги, както те учеше Корлос. За да запомниш едно насилие, надипляш детайлите в усещане, за да можеш всеки път да пресъживиш ужасната му истина. Той ти каза, че това може да се превърне в навик, в пристрастяване, докато дори отчаянието се превърне в добре желан вкус на езика ти. И разбери — както само ти можеш тук, — че да отнемеш сам живота си е окончателният израз на отчаянието. Ти видя това. Бурук Бледия. Изпита го там, на морския бряг. Серен Педак, К’рул не можеше да действа сам в това жертвоприношение, защото щеше да изпълни всеки лабиринт с отчаяние… Диалог. Презумпция за множественост, да. Един с друг. Или низ от други, защото този диалог трябва да продължава, всъщност да е вечен. Дали говоря за Господаря на Крепостите? За Господаря на Колодата? Може би. Лицето на другия винаги е отвърнато — спрямо всичко освен самия К’рул. Така трябва да бъде. Диалогът, следователно, е захранването на сила. Сила невъобразима, сила буквално всемогъща, ненакърнима… докато това лице на другия остава… отвърнато. От теб. От мен. От всички нас.
Тя заоглежда настръхнала килнатите руини, безкрайния сипей на разруха.
— Диалогът обаче може да се усеща, дори да не се чува — такава е силата му. Конструкцията на език, принципното съгласие в значение и намерение, правилата на граматиката — Серен Педак, какво според теб беше Мокра? Ако не игра на граматика? Извъртане на семантика, преобръщане на изводи, подбуждане към предположения, преустройване на вътрешния език на ума, за да се заблудят собствените му сетива?… Кой съм аз ли? Ами, Серен Педак, аз съм Мокра.
Другите вече се бяха събрали около нея. Серен се усети, че се е смъкнала на колене, доведена до това от прозрение — имаше отоци, ужасна мекота в тъканта, притисната в твърдата каменна плоча. Тя го усети, докато оглеждаше другите. Взаимни укори, между пострадалата плът и ума й, между сетивата и мозъка й.
Заглуши тези думи и се отпусна в безметежен, безболезнен покой.
Толкова лесно.
— Внимавай, има гибелен риск в самозаблуждението. Можеш да се заслепиш и да си навредиш. Точно в тази игра можеш да умреш бързо, Серен Педак. Не, ако трябва да… опитваш, избери друг. Корлос щеше да ти го покаже, ако бе имал време с теб.
— Значи… значи той те познава?