Вихърът на Жътваря

— Селяци и свинари ли, Корик? Трябват ни на наша страна, не забравяй.

— Дотук не сме видели от тях и колкото за скапано отделение. Трябва да се покажем…

— Още не. Освен това може би е просто лош късмет, че още не сме срещнали враг. Бас слагам, че други отделения са имали вече една-две схватки.

— Едва ли — изсумтя Корик. — Само едно отделение да срита гнездото, тия гори трябваше да гъмжат. А те не гъмжат.

Фидлър нямаше какво да отвърне на това. Почеса се, после се обърна.

— Легни да дремнеш малко, войник. Ще те събудим, като стане готова храната.

„Да не би да се оплакваш, Корик, защото щом това се отприщи, ще гледаме на залези като този като на идиличен рай?“ Все пак колко още пъти можеше да даде това обещание? В наследството на Ловците на кости дотук нямаше нищо, за което да се пеят песни. Дори Ю’Гатан беше пълна бъркотия, подсвирваха си песничка, докато влизаха право в капана. Още го глождеше онова. Трябваше да надуши белята. Също като Геслер. „Да, издънихме ги тогава. Лошо.“

В град Малаз беше още по-лошо. Вярно, имаше извадени оръжия. Имало беше дори стена от щитове за няколко отделения от морската пехота. „Срещу малазанци. Безредна тълпа от наши сънародници.“ Все някога, някъде, тази армия трябваше да се бие истински.

Адюнктата ги беше хвърлила на този бряг като шепа бълхи на гърба на псе. Рано или късно звярът щеше да се почеше.

Останалите вече се разбуждаха за предстоящата нощ. Фидлър се върна при походната си торба. Погледа я известно време. Колодата беше вътре, чакаше. И го съблазняваше ужасно. Просто да долови вкуса на предстоящото. „Не бъди глупав, Фид. Спомни си Татърсейл. Спомни си колко добро й донесе това.“

— Лоша идея, сержант.

Фидлър се обърна и се намръщи.

— Престани да ми четеш мислите, Ботъл. Не си толкова добър, колкото си мислиш.

— Ти си като човек, който се е заклел да не пие, но си носи шише в торбата.

— Достатъчно, войник.

Ботъл сви рамене и се огледа.

— Къде се е дянал Геслер?

— Наторява дърветата сигурно.

— Може би. — Ботъл не изглеждаше убеден. — Просто се събудих по-рано и тогава пак не го видях.

„Богове подземни.“ Фидлър тръгна към другия край на поляната, където се бе разположило другото отделение, махаше с ръка да пропъди мушиците. Видя Сторми, застанал като замаян от зимния сън мечок — червената му коса и брада бяха дивашки разчорлени, с оплетени из тях клечки.

— Сторми — подвикна му тихо Фидлър, — къде е отишъл сержантът ви?

— Представа нямам — отвърна грамадният мъж. — Беше взел последния пост от тази страна. Ей, Фид, тя едва ли е подпалила „Силанда“, нали?

— Разбира се, че не е. Слушай, ако Геслер не се върне скоро, ще трябва да идем да го потърсим.

Малките свински очи на Сторми примигаха.

— Може да се е изгубил? Не помислих за това.

— Позамаяна ти е главата още, ефрейтор.