Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Не разбрах обаче едно. Защо сте се подчинили на Владетелките, а не сте ударили веднага атъланите? Не мога да разбера!
— Волята на Владетелките трябва да се уважава най-вече от онези, чийто образ по цял Кашеп е символ на ред и справедливост. Авторитетът на Владетелките трябва да се запази. Почита ги цялата планета. Те са… олицетворението на този свят. Граморите дялкат от камък и леят от метал техни изображения, но ги правят да изглеждат като момичета от тяхната раса. По-напредналите фамори изрязват техни, хм, икони от дърво — с ликове на фаморки. Същото правят джуджета, някои самодиви, дори отделни кланове на вампирите. Ако на Кашеп някой е стигнал до идеята за богини на майката-планета, то си я представя в образите на Владетелките на Борея. Как да посегнем ние, шарканите, на нещо, обичано от целия ни свят!
— Не съм виждал… икони.
— Спряха да ги правят. Скриха и вече направените. Избягват гласно да ги споменават. Символично ги предпазват от атъланското зло, без да спират да ги почитат. Наум обаче продължават да им възнасят молитви и да им обещават своето покровителство.
— Покровителство? Обикновено от бог се иска такова.
— Е, на Кашеп е обратното. Върховните Борейки са живото понятие за щастие и мир, а тези неща трябва да се опазват и покровителстват.
Радослав се замисли над чудатата религиозна концепция. В този момент джуджетата го обърнаха с гръб към Иван и не му позволиха да мръдне дори само главата си. Змеят проточи шия, за да може Дичо поне да вижда муцуната му.
— Иване, а Владетелките наистина ли са… богини?
— Не.
— Не са ли поне някакви могъщи магьоснички?
— Тц.
— Ааа… Просто сюзерени на багилите… какво, и това ли не?
— Не.
— А какво са тогава? Всъщност, те каква власт имат изобщо?
— Никаква, която да е писана със закон. Аз ти казах вече какво са. Ще го повторя по-иначе. Те са символ на всяко едно кашепско дете, което се нуждае от обич и грижа. Дете, което не искаш да огорчаваш с постъпките си, пред което не искаш да се срамуваш от поведението си. Дете, пред което да си възрастен и отговорен. Дете, за което заслужава да живееш, за да е щастливо то, а значи и ти. Именно заради това Владетелките са невръстни момичета. Вярно, доста интелигентни са. Но щом пораснат и малката стане на седемнайсет земночовешки години, те се оттеглят. Преди това шарканът, който е посланик на Голямото ято, ги потапя в транс и те сънуват следващите Владетелки. А те винаги са сестри с разлика помежду им не повече от три яра, като по-голямата не трябва да е над девет яра, тоест дванайсет години. Старите Владетелки посочват и мястото, където живеят приемничките, отиват там, разпознават ги и им предават своята „власт“. След това се връщат при своето си семейство. Това е.
— Само това?!
— Ами да. Ти какво очакваше. Но това е, заради което е важно да ги спасим. Защо да жертваме такъв мил култ? Една добра традиция, която прави и багили, и обикновени борейци, и милиони кашепци от други раси по целия свят по-разсъдливи? Дори да не е осъзнато поведение, а обикновен навик, нима не си струва?
— Вие сте егати идеалистите!
— Не. Ние ценим чуждите, достатъчно широки идеи. А борейците са хора, чиста кроманьонска раса. И за тях идеите са по-важни от реалността. Ако разочароваме дори само тях, равновесието на Кашеп ще бъде сериозно разклатено, защото умовете на населяващите я народи са фактор в това равновесие… Момент…
Радослав също усети полъха.
— Какво има? Кой те вика?
— Стратезите. Важно било…
— Ами тръгвай тогава — въздъхна Дичо. — После ще ме вземеш.
— Добре. Потърпи още малко. Като ги гледам, скоро май ще привършат.
— Успех. Айде чупка.
Змейската опашка още не се беше изнизала, а Крилан провря обратно глава през входа.
— Радо? — стрелна с очи той сабята. — Слънце да ни е на помощ. Стискай нокти. Чао засега.
6.
По пътя до Грота на съгласието Дичо успя да си оправи настроението, развалено му от джуджетата. Все пак трябваше да признае, че си свършиха работата перфектно. Обаче го изтормозиха не само физически, но и умствено.