Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Един от майсторите със сигурност говореше граморски, но кой знае защо изгрухтяваше думите като малко прасенце. На всичко отгоре му държеше заповеднически студен тон и го наричаше „малчо“. Всъщност, най-високият оръжейник едва стигаше с плешивата си крушовидна глава до хълбока му. Караха го да заема някаква си определена поза и да застива в нея, докато те мереха, дърпаха, късаха с клещи, ковяха… При това спираха да се съвещават, което повече приличаше на кавга, и бурно реагираха, ако си позволеше да застане по-естествено и удобно. Радослав изтърпя И това.
Зарадва се и си отдъхна, когато уж настъпи краят на процедурата, и набързо се отърва от сръчните им ръчички. След всичките усилия на майсторите доспехът все още приличаше на купчина парцали от ламарина. Рицар-клошар. Очевидно не бяха приключили с него. Той пак се вкисна.
За капак в тоя момент Иван телепатира, че ще се задържи при Стратезите. Налагало се Дичо сам да измине пътя от Оръжейната до Грота.
„Не се тревожи, някоя скална къртица ще те придружи.“
По-късно се оказа, че къртицата всъщност пълзи по тавана, което още повече го изнерви, защото непрекъснато се страхуваше, че съществото ще падне точно под краката му и той ще го настъпи…
Същинската довършителна дейност около бронята се оказа най-неприятна. Джуджетата го накараха да се пъхне в голяма делва, над която остана да стърчи само главата му. После започнаха да изсипват вътре някаква белезникава каша, която той би помислил за джибри, ако не беше седефеният ѝ цвят. Не миришеше обаче на нищо. Само полъхът на живот, който усети от нея, смути Радослав. Малко след това се почувства достатъчно мокър, а пък „джибрите“ зашаваха неприятно. Досаден лек гъдел по цялото тяло, най-близък до който бяха „мравките“ след изтръпване на ръка или крак. С мъка се удържа да не изскочи навън.
Докато стоеше накиснат до брадичката, срещу него важно се изтъпанчи Грухчо и му нареди да повтаря някакви си движения. Отново идиотска гимнастика… Това продължи още около час, в края на който Дичо установи, че е СУХ, а оставаше потопен в полутечната каша. После джуджетата дръпнаха канелката долу, източиха седефената попара и грижливо я преляха в направо смърдящо на магия буре.
Едно от слоноухите досадничета замахна с боздуган и строши делвата. Стана толкова бързо и неочаквано, че Радослав замръзна като разголена статуя, от която са вдигнали фанфарна завеса. Не че преди това беше мърдал нанякъде!… Чирепи и керамичен прашец се стекоха от сегментите на бронята, а Грухчо изквича, че рицарят е вече готов. Джуджетата се обърнаха към тезгяха си и сякаш съвсем забравиха за измъчения клиент. Дичо се опита да се огледа. Усети, че дребосъците скришом го наблюдават, и почти веднага съобрази защо. Пое си дълбоко дъх — бронята се изду на гърдите, повтаряйки движението на гръдния кош! — и се насили да им благодари, като вложи в думите си всичко най-добро, което успя да изчегърта от себе си.
Вместо отговор майстор Грух небрежно махна с ръка, без даже да се обърне — махай се, пречиш на заети с работа „хора“, навлек с навлек такъв…
Изпъденият Радослав напусна работилницата абсолютно възмутен.
Но още с първите крачки осъзна колко леко носи доспехите, колко плътно и добре му прилягат те. Спря, за да се разгледа. Ризницата по плетка приличаше на онези ирански сребърни верижки, за които той не можеше да повярва, че са метални. Бе мека и плътна. Нямаше дори сантиметър незащитена плът. Превъзходно съчетаните и гъвкави фрагменти го покриваха изцяло, изключая главата. Ами ако нахлузи ризничната качулка — по дяволите, притежаваше даже някаква еластичност! — тогава само лицето му не бе облечено в метал. Шията, гърлото, свивките в ставите — всичко!…
Едно джудже изсумтя и го побутна по китката. Подаваше му, не особено мило, шлем. Кимна му към овалното огледало от полирана мед до входа.
Дичо нахлупи оксидираната каска и пристъпи да се огледа. Сякаш беше превърнат от човек в стоманено хуманоидно насекомо. Забралото имаше инкрустирани в обзорните прорези камъни, което донякъде го учуди. Кимна рязко да го свали. Камъните станаха прозрачни веднага. Пречупваха по доста особен начин светлината, но почти не изкривяваха и практически не ограничаваха картината — все едно изобщо не бе спускал забрало. Завъртя глава и установи, че успява да го прави напълно свободно, накъдето му скимне. Цъкна с език. Екипировката определено не можеше да се сравнява с граморските шлемове и доспехи. Очевидно бронята отстъпваше само на бойния скафандър на Пресиян. А може би с бордови компютър съвсем би се изравнила по възможности.