Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
М-дааа… „Произведено в Змейския свят“ — доверете се на марката, синоним на хиперкачество. Всеки уважаващ себе си приказен герой пазарува само в арсенала на Тинга на шарканското ято. За поръчки и контакти — обадете се на…
— Ей, дребосък!
Радослав се обърна. Грухчо стоеше, скрил ръце зад гърба. Около него надзъртаха любопитно помощници, запълвайки входната арка на работилницата, която бяха напуснали незнайно защо.
— Забравихме последната проверка!
О, не!…
И тогава джуджето светкавично извади крития зад трътлестото си туловищенце автомат и заквича от възторг, а пушкалото се затресе в ръцете му! Ама това беше Калашников!
В коридора Дичо нямаше къде да се скрие и пороят куршуми забарабани по него. Той осезаемо усети нагорещяване на крилопатериците си, които даже се разгънаха, сякаш в опит да запазят равновесие, въпреки че ударите от куршумите изобщо не се усещаха като тежки халосвания с каменарски чукове… а би трябвало, дявол да го вземе, помисли си Дичо, но тутакси забрави за това. Усещаше ги, но без каквато и да е болка, ризницата, податлива на бавен натиск, сега бе по-твърда от диамант.
А оръжейникът се кикотеше като малко вредно дяволче и стреляше, та се забравяше. Плъзна кисел дъх на барут, автоматът оглушително тътнеше, звънтяха отработени гилзи. Помощниците също се забавляваха на негов гръб и подвикваха като дечурлига на панаирно стрелбище.
Когато едно джудже пусна в ход лъчевия си пистолет, пред очите на Радослав съвсем причерня. Сабята скочи в ръката му, а той трепна, поразен неприятно от заявената ѝ готовност. Върху бронята му угасна един плазмен заряд, но вторият лъч се отрази в острието на Рауни и избухна на няколко педи от главата на майстор Грух. Половината дребосъци изчезнаха, другите на мига посърнаха, но Грухчо не се уплаши въобще. Той размахваше изпразнения Калашник и през пушек и смях викаше:
— Честита премяна, витяко воин, ха-ха-ха-ха! Заповядай пак! Ха-ха-ха!
Не без усилие Дичо върна сабята в ножницата. Камъкът бе станал отровно зелен и почти заслепяващ.
— Ха-ха-ха — повтори кисело той.
Джуджетата му махаха за довиждане, ломотеха неразбрано и се кикотеха на шегата си.
Майтапчии!
Крачейки по тунелите на оръжейния лабиринт, Радослав клатеше глава сащисан.
За проба почука с юмрук ризницата. Наистина, при всеки по-рязък удар тя се втвърдяваше. Той разтвори пестник, в който изстиваха отчоплените одеве оловни парченца с разкъсани бронзови люспи. По доспехите нямаше и една драскотина от пороя куршуми, нито следа от опърлено с бластер. Пусна на пода сплесканото олово и косо погледна към сабята. Свали шлема, отметна подшлемната си качулка.
— Да кротуваш, Рауни — прошепна над нея. — И ще ме слушаш. Никакви своеволия. Не си вече в чужди ръце, спри гняв да сипеш… дядо Радане, халосията ти е в сигурна мъжка десница…
Млъкна, засрамен от патетиката в гласа си. Защо ли го напъваше да приказва така старостилно…
Окото на пепелянката меко гаснеше. В недрата на кристала остана само дребна звездица. Радослав даже не можеше да се сети как изглеждаше той, преди сабята да се пробуди. Просто камък. Мъртво парче вещество. Сега вече не бе мъртъв. Но и никога нямаше да достигне това да е жив. Спомни си витяшкия си нож. Още пазеше безполезната ръкохватка. В него нямаше толкова бяс…
Погали сабята и последно ѝ рече:
— Няма да те изоставя. Но и ти не ми прави номера!
В галериите на двореца, вън от оръжейните работилници, Дичо срещна русокоса девойка, може би самодива, която го упъти към залата на Събранието.
Той стигна до някакъв наклонен улей, но силно се усъмни, че може да се възползва от него. Сигурно момичето бе видяло металните пера на крилете му и го бе насочило към непригоден за нехвъркатите твари път към Грота.
Сега стоеше и се чудеше накъде да поеме, когато някой го повика по име.
Радослав се озърна и веднага се сви в себе си. Леко се поклони:
— Господарю Фатралванд.
— Господарю Радослав — отвърна на жеста му змеят.
Кой знае защо този шаркан не му бе симпатичен. А очевидно и той не изпитваше приятелски чувства към него. Във всеки случай лъхаше на сдържаност и прохлада.
— Наричай ме Алванд. Така ме знаят граморите на Кашеп. И без това с човешко гърло не е достъпно правилното вокализиране на пълното ми име. Също така е приблизителна транскрипцията му на световните руни.
Дичо почувства, че предложението не е крачка към по-добри отношения. Но може пък да показваше липсата на неприязън помежду им.
Кимна:
— Приемам.
Виж ти, не би и помислил, че на граморски може да има думички като „транскрипция“ и „вокализирам“. На интересен ли ми се прави?