Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Крилан ме помоли да те придружа до Грота на съгласието. Зает е и моли за извинение. Ти обаче не следва да закъсняваш.
— Да, наистина. Много съм ти задължен.
Драконът изви шия и изненадано промълви:
— С нищо не си ми задължен, Радослав.
— А?!
— Да идем, ако нямаш друго действие да извършиш.
С известно снизхождение Дичо си отбеляза, че въпреки перфектното произношение и добър речников запас, змеят сглобява фразите тромаво. Странно, но досега това не му беше направило впечатление.
— Да идем — съгласи се с готовност.
Алванд кратко се поколеба.
— Заповядай.
Махът на крилото, опашката и муцуната на шаркана сочеха улея.
Колкото и очевидни да бяха нещата, Радослав се почувства неловко, ала призна:
— Не знам дали по този… път не ще ми се наложи да, ъъъ, летя.
— Съвсем малко. Десетина разтега височина.
Двайсет и пет метра. Осем, девет етажа панелен блок…
— Шелардски разтега, не кашепски.
— Ъ, ами колко е това?
Змеят го преценяваше. Рядкото мигане на шарканите досега не го бе смущавало, но пък и този тук оръженосец съвсем не го гледаше като Верена или Крилан…
— Три пръста и половина под двойния ти ръст — рече Алванд.
Чудесно. Три и трийсет. По десет. Равно на разпльокан Радослав.
— Много ми е — раздразнено отвърна. — Предпочитам да ги вървя.
— Времето не чака.
Ох…
— Не мога да летя. Изобщо.
— Дори десет разтега?
— Не!
Алванд замълча неприкрито озадачен. Размишляваше над нещо толкова елементарно, че Дичо истински му се ядоса.
— Тогава ще поема крилете ти — реши жълтоокият дракон. — Само следвай съветите. Сега ела подир мен.
Алванд грациозно подлитна и кацна в улея. Сигурно повърхността наистина бе хлъзгава, поне такава изглеждаше, защото змеят веднага изчезна надолу. Мярна се само раздвоената му опашка. Радослав побърза да скочи след него, кълнейки наум.
Понесе се с нарастваща скорост, тялото изпънато, краката напред. Първите няколко секунди пътуването бе даже приятно — точно колкото една водна пързалка, само дето тунелът бе сух. Но ускорението прекалено бързо помете удоволствието. Летеше като снаряд в оръдейна цев, като реактивен бобслей по лед и все си повтаряше: не, няма да викам, няма давикам, нямадавиикаааааа… ам!
Захлопна уста навреме, защото тунелът го изплю в нищото.
И веднага с ламаринен трясък се разтвориха патеричните му криле.
Колене на гърди.
Радослав послушно се сви.
Ръце напред изпънати.
Младият мъж отново се подчини.
Изпъни тяло.
Направи го и това.
Чувстваше, че вече пада, но меко и плавно… Боже! Летя!
Отвори очи. Грамадната зала на тинга беше под него, той наистина се рееше над амфитеатъра, досущ делтапланерист.
Кацане. Телесна тежест наляво. Вираж. Готов. Изравни. Подведи крака напред сгънати. Стъпала за посрещане на грунта… пода. Тазът напред.
Крилете застанаха перпендикулярно на въздушния пласт, Дичо увисна на едно място за миг, ставите на патериците за хвърчене изщракаха, носещата плоскост се извъртя за планиращ полет…
Изтичване по пода и сгъване на крилете.
Точно така стана, макар че залитна като пиян, когато стъпалата му се удариха в пода.
Дишаше тежко и сърцето му лумкаше така, че скоро доспехите щяха да закънтят като камбана. Но огромното чувство за успех и самото летене…
С грейнали от радост очи Дичо посрещна Алванд.
— Благодаря! Иха!!!
— Благодариш ми повече, отколкото заслужих.
— Е, хайде, скромност…
— Само веднъж докоснах крилете ти. Преди да се приземиш. Когато не се размахват, не се каца по този начин. Гасиш скоростта, но после се плъзваш пак, вече плътно до терена, и довършваш с крака и опашка… само с крака. По-често наблюдавай птиците и опитвай да го повтаряш.
Радослав занемя.
— Е, значи, мерси за съветите…
— Нищо не съм ти казвал. Ти се справяше… приемливо при липса на голямо движение на въздушни потоци.
Току-що летелият се овладя. НИЩО не бил ми казал? Че кой ме инструктираше тогава… аз?
— И с плуването беше така… — призна Дичо. — Изобщо не знаех, че мога, преди да опитам. И все пак много ти благодаря. Позволи ми да преценя аз колко заслужаваш!
Змеят сведе шия в поклон.
— Да идем сега на трибуните. Скоро ще те привикат.
Радослав едва дочака този миг. Трите минути му се сториха трийсет, подир които закънтя гласът на Говорителя.
— Съдът на Тинга призовава господаря побратим Радослав да предложи за одобрение своето изпитание! Съдиите да дойдат! Побратимът Радослав да дойде!