Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Какво? — попита Миранда.
— Преди години си срязах дясната ръка и толкова я повредих, че оттогава така и не можех да усещам пълната й сила. — Взря се в дланта си и сгъна полека пръстите си. — Мисля, че се е излекувала напълно.
— А аз как изглеждам? — попита Накор, взе огледалото от Миранда и се огледа. — Хмм. Някъде на около четиридесет.
— Май си разочарован — каза Миранда.
— Надявах се, че ще съм хубав. — После се ухили. — Но и четиридесет не е зле.
— Вече разбирам що за ключ искаха да изковат пантатийците с пленения живот и какво беше чуждото присъствие — каза Калис.
— Безименния ли? — попита Томас.
Калис поклати глава.
— Не, някакво друго присъствие. Може би онези същества, които са създали разломите за пантатийците. Но едно е ясно — този неведом ключ щеше да позволи на Маарг или на Джакан да използва Камъка на живота.
— Като оръжие ли? — попита Доминик.
— Не — каза Калис. — Като дестилирана жизнена енергия. Това е храна за демоните. Представяте ли си Джакан, но десет пъти по-голям и сто пъти по-силен, отколкото беше преди малко? Това щеше да е резултатът, ако демонът бе използвал ключа, за да отвори Камъка на живота.
Миранда удивено поклати глава.
— И ние все още не знаем как всички тези различни играчи, демоните, пантатийците, онези… — тя щракна с пръсти и погледна Пъг. — Как ги нарече?
— Шангри — отвърна Пъг.
— Шангри, са свързани — довърши Миранда.
— Това все още са загадки и засега ще трябва да ги оставим настрана — каза Пъг.
— Но има едно нещо, което трябва да свършим веднага — обади се Калис.
— Какво? — попита Миранда.
— Трябва да спрем една война.
27.
Истина
Кипеше битка.
Беше като сцена от ада. Из градските улици под светлината на факлите кръстосваха мъже. Замъкът беше удържал до падането на нощта, но врагът не се бе изтеглил под прикритието на тъмнината. За Ерик беше очевидно, че в командването е настъпила промяна, защото изведнъж се оказа изправен срещу същата сбирщина от наемници, с които се беше сражавал от началото на войната, но сега те действаха координирано, използваха ефективно численото си предимство и смилаха защитниците.
Ерик насочи хората си към южната стена на цитаделата, където нашествениците полагаха усилия да запълнят рова с всичко, което им попаднеше подръка, за да се доберат до стената. Мебели, счупени фургони, камъни — всичко, което намереха, го хвърляха във водата.
Бранителите мятаха отгоре толкова стрели, колкото можеха, но щурмът продължаваше неумолимо.
Манфред надникна от стената към човешкото море. Хиляди и хиляди войници напираха към древната цитадела.
— Лошо — каза той.
— Позна — отвърна Ерик, сложи ръка на раменете на Манфред и го натисна надолу.
Манфред се сниши и в този момент над главите им профучаха няколко камъка, хвърлени от прашкарите по покривите от другата страна на рова.
— Как го правиш това? — попита Манфред.
— Кое?
— Да знаеш кога да се приведеш?
Ерик се усмихна.
— Още привечер видях прашкарите — докато пълзяха към покривите. Държа ги под око. Става ти навик.
— Стига да доживееш да ти стане навик.
— Какво е положението? — попита Ерик.
— Току-що казах на принца, че ако успеем да им попречим да опрат стълбите си на стената, би трябвало да удържим до заранта без много трудности. Трудното ще е да се доберем до източната порта и да пуснем армията на Изтока.
— Казах на Патрик, че лично ще поведа атаката призори.
Манфред се засмя.
— И аз.
— Не можеш — каза Ерик.
— Защо?
— Защото ти си баронът, а аз съм само…
— Копеле?
— Да.
— Но ти имаш жена, а аз не.
— Това нищо не значи. — И си даде сметка, че думите му звучат за Манфред толкова кухо, колкото неговите за него.
— Трябва да ми излезеш с по-добър аргумент — каза Манфред.
— А какво ще кажеш, че ти все пак си благородник, а аз — не? Че много хора зависят от теб?
— А от теб не зависят ли? — каза Манфред. — Освен това един рицар-капитан в армията на принца не е ли и барон?
— Това е друго. Аз все пак нямам имения и крепостни, които зависят от моята закрила. Не ми се налага да въздавам правосъдие и да решавам съдебни дела, които съдът не може да реши. Нямам градове и тържища, села и… Не е същото!
Манфред се усмихна.
— Сигурен ли си, че не предпочиташ да си барон?
— Ти имаш титлата на татко! — отвърна Ерик.
— Е, да. — Манфред надникна над стената: — Нямат ли край?
— Не, както виждаш.
Отдъхнаха за миг, присвити зад стената и Ерик попита:
— А ти защо не се ожени? Мислех, че херцогът на Ран имаше някоя предвид за тебе.