Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Мисля, че и той скоро ще свърши — каза Накор. — Можем да почакаме.
— Докато чакаме, умират хора — каза Томас.
— Да, тъжно е. Но това тук е по-важно.
Доминик и Шо Пи излязоха от скривалището си и Доминик каза:
— Той е прав. Това е може би най-важното нещо, извършвано от смъртен на този свят. Сега задушеният живот на този свят се оправя и порядъкът ще започне да се връща.
— Ще започне? — учуди се Миранда.
Доминик кимна.
— Такива огромни щети не се поправят бързо. Нанасяни са от столетия, от хилядолетия. Но сега изцеряването ще започне. Вече е отворен пътят за завръщането на боговете, докато преди Безименния го възпрепятстваше.
— И колко трябва да чакаме? — попита Миранда.
Накор се засмя.
— Няколко хиляди години, но… — Той се надигна. — Но всеки ден нещата ще стават малко по-добри от предния и един ден старите богове ще се върнат, и тогава тази планета ще стане онова, което е трябвало да бъде.
— Смятате ли, че някога ще разберем какво е предизвикало лудостта на Безименния? — попита Пъг.
— Някои загадки си остават вечно неразрешими. И дори да намерим отговора, може изобщо да не го разберем — каза Доминик.
Накор бръкна в торбата си, извади Кодекса и го връчи на Доминик.
— Вземи го. Мисля, че вече ще можете да свършите нещо добро с него.
— Ами ти? — попита Пъг. — Доколкото те познавам, едва ли има по-любопитен индивид от теб на планетата. Не искаш ли да продължиш да го дешифрираш?
Накор сви рамене.
— Играя си с това нещо повече от двеста години. Омръзна ми. Освен това двамата с Шо Пи ни чака работа.
— Каква работа? — попита Миранда.
Накор се ухили.
— Трябва да основем религия.
Пъг се засмя.
— Нова шарлатания?
— Не, говоря сериозно — каза Накор и се опита да се направи на обиден, но не успя и се ухили. — Аз съм новият патриарх на Ордена на Арч-Индар, а това е първият ми послушник.
Доминик го зяпна, Томас се засмя, а Пъг рече:
— Защо?
— Защото ако тези старчета успеят да върнат Матрицата, някой все пак трябва да върне Добрата богиня, да уравновеси Безименния. Иначе Ишап няма да има с какво да го балансира.
— Достойна амбиция, но… — почна Доминик.
Миранда довърши вместо него:
— Амбициозна?
Доминик кимна.
— Много амбициозна.
Пъг плесна Накор по рамото.
— Какво пък, ако изобщо някой може да го направи, това е нашият приятел тук.
— Свърши се — каза Калис.
Те се обърнаха към него. Той пъхна ръце под дребните късчета, останали от Камъка на живота, и с леко движение ги хвърли във въздуха.
Като хиляди изумрудени пеперуди, последните останки от окованата жизнена енергия се разлетяха, а после залата отново помръкна. Слугите на Оракула отново запалиха факлите, оставени да угаснат по време на битката, и те огряха огромната зала с бледожълто сияние. Обсипаният със скъпоценни камъни дракон спеше невъзмутимо.
Калис се изправи. Дрехите му все още бяха обгорени и на дупки от демонската кръв, но самият той изглеждаше непокътнат. Той пристъпи към баща си и двамата се прегърнаха.
Томас възкликна:
— Ти си невероятен. Ти…
Калис го прекъсна.
— Аз просто направих това, за което съм роден. Това е съдбата ми.
— Но се изискваше кураж — вметна Пъг.
Калис се усмихна.
— Никой в тази зала днес не може да бъде обвинен в липса на кураж.
— Аз мога — каза Накор. — Не съм от куражлиите. Просто не можах да измисля как да се измъкна оттук.
— Лъжльо! — възкликна Миранда и го сръга закачливо.
Калис погледна удивен баща си.
— Мама ще се изненада.
— От какво? — попита Томас.
— Изглеждаш различно — каза му Пъг.
— Различно ли? Защо?
Накор бръкна в торбата си, порови малко и извади огледалце.
— Ами, погледни се.
Томас взе огледалото и очите му се разшириха като видя какво има предвид синът му. Изчезнали бяха онези чужди черти по лицето му, които смяташе, че е наследил от валхеру. Сега изглеждаше съвсем обикновен смъртен мъж от човешката раса, но с елфски уши. Той погледна Калис и каза:
— И ти си се променил.
— Всички се променихме — каза Доминик и свали качулката си.
— Косата ти! — възкликна Пъг.
— Отново е черна, нали?
— Изглеждаш както когато ходихме до Келеуан, преди толкова години!
— Я ми дай това огледало — каза Миранда и го дръпна от ръката на Томас. Огледа се и възкликна: — Богове! Изглеждам сякаш отново съм на двайсет и пет!
После обърна огледалото към Пъг и той се ококори. В него се взираше лице, което не беше виждал, откакто се бе върнал от Келеуан — лице на младеж без нито едно бяло косъмче в косата и брадата.
— Трябва да съм на… Не мога да го повярвам.