Престолът от драконова кост

Слънцето вече се скриваше зад хоризонта, обагряйки безкрайното небе в оранжево и виненочервено. Тиамак караше лодката през каналите на Вран, които на места се различаваха от сушата само по растящата по тях по-ниска растителност. И изведнъж го осени прозрението, че лошият му късмет този ден е само началото на един дълъг период. Тази сутрин беше счупил най-хубавата си топка за кегли, а два дни писа писмо до Роахог, предшественика на Потър, опитвайки се да го убеди да плати за нея. Следобед счупи писеца на перото си и разля върху ръкописа си твърде много виолетово мастило, като по този начин съсипа една почти завършена страница. И сега, освен ако раците не си бяха устроили някаква забава в счупената клетка на последния му капан, щеше да има нещо вкусно, но оскъдно за вечеря. Беше му дошло до гуша от супа от корени и оризови бисквити.

Когато мълчаливо приближи до последната шамандура, която представляваше изплетена от тръстикови пръчки топка, Тиамак се помоли наум на Този, който винаги стъпва по пясъка малките същества, пълзящи по дъното, да побързат към клетката под водата. Поради голямата си образованост — беше живял една година в Пердруин, за който жителите на Вран даже не бяха и чували, Тиамак не вярваше особено в Този, който винаги стъпва по пясъка. Въпреки това продължаваше да е привързан към него, като към изкуфял дядо, който често пада по стълбите, но който някога му е носел лешници и дървени играчки. Още повече че молитвата никога нямаше да навреди, дори и когато молещият се не вярва в този, на когото се моли. Тя можеше само да помогне при избистрянето на мислите, или най-малко, да впечатли околните.

Капанът започна постепенно да се появява и в един кратък миг сърцето на Тиамак заби ускорено, сякаш искаше да заглуши къркоренето на нетърпеливия му стомах. Съпротивата, която срещна, докато го издърпваше, беше съвсем кратка — вероятно някой корен се беше заплел около капана, — а после се прекрати и клетката бързо изскочи и се завъртя върху размътената повърхност на водата. Вътре в нея нещо се движеше. Тиамак я вдигна пред очите си и я постави така, че да улови последните лъчи на залязващото слънце. Две малки дебнещи очи се вторачиха в него: примигващите очи на един рак, който, ако го хванеше, щеше да се изгуби в шепата му.

Тиамак изсумтя. Представяше си какво се е случило тук: по-големите и груби братя-раци бяха накарали най-малкия да влезе и да изпробва капана. Рачето се беше хванало в него и плачеше, а лошите му братя се смееха и махаха с щипки. А после се беше появило огромното отражение на Тиамак, клетката внезапно беше извадена от водата, а братята-раци се гледаха стъписано и се чудеха как ще обяснят на майка си отсъствието на бебето.